Адресът ме отведе в някакви „конюшни“ на четвърт миля от Форист Роуд. Собственикът се оказа възпитан и почтен човек. Когато му обясних, че важно семейно дело ми налага да го помоля да направи справка в книжата си относно установяването на една дата, която бих могъл да получа от счетоводните му документи, той не възрази. Книгата бе доставена и на дата „26-и юли 1850“ поръчката бе записана със следните думи:
„Затворен файтон за граф Фоско, Форист Роуд 5. Два часа. (Джон Оуен.)“
Когато запитах, разбрах, че вписаното в поръчката име „Джон Оуен“ е на кочияша на файтона. По това време той работеше в конюшнята и по моя молба изпратиха да го извикат.
— Спомняте ли си да сте возили през миналия месец юли един джентълмен от Форист Роуд № 5 до гарата при Уотърлу Бридж? — попитах аз.
— Не мога да кажа със сигурност, сър — отвърна човекът.
— Може би си спомняте самия господин? Не се ли сещате за един чужденец, когото сте возили миналото лято — висок и невероятно пълен господин?
Лицето на човека веднага просветна.
— Спомням си, сър. Най-дебелият господин, когото съм виждал, и най-тежкият клиент, когото някога съм возил. Да, да — сещам се, сър! Наистина ходихме на гарата и тръгнахме от Форист Роуд. На прозореца крещеше папагал или нещо таквоз. Господинът ужасно бързаше да вземем багажа на дамата и добре ме възнагради затуй, че си отварях очите и прибрах куфарите.
Прибрал куфарите! Спомних си веднага, че разказвайки за пристигането си в Лондон, Лора бе споменала, че багажът й бил освободен от някакъв човек, когото граф Фоско бил довел със себе си на гарата. Това беше човекът.
— Видяхте ли дамата? — запитах аз. — Как изглеждаше тя? Млада ли беше или стара?
— Вижте какво, сър, толкоз бързахме и блъсканицата беше тъй голяма, че не мога да кажа правичката как изглеждаше дамата. Не мога да си спомня нищо за нея освен името й.
— Помните името й!
— Да, сър. Тя се казваше лейди Глайд.
— Как можете да помните това, след като сте забравили как изглежда?
Човекът се усмихна и запристъпва леко притеснен.
— Ами да ви кажа правичката, сър, по това време бях женен отскоро и името на съпругата ми, преди да вземе моето, бе като на дамата — искам да кажа, Глайд, сър. Дамата сама го съобщи. „Надписани ли са куфарите, госпожо?“ — питам аз. „Да — казва ми тя, — надписани са с името ми — лейди Глайд.“ — „Виж ти — рекох си аз, — мозъкът ми не помни много благороднически имена, но това ми звучи като на стар познайник.“ За времето нищо не мога да кажа, сър. Може да има година, а може и да няма. Но за оня едрия господин и за името на дамата мога да се закълна.
Не беше необходимо да си спомня времето — датата бе надлежно вписана в книгата за поръчки на господаря му. Почувствувах в миг, че вече разполагам с неопровержимото оръжие на фактите и незабавно мога да нанеса унищожителния удар срещу съзаклятието. Без никакво колебание дръпнах настрани собственика на конюшните и му казах какво е истинското значение на доказателството в книгата за поръчките и на думите на коняря. Лесно уредих компенсацията за неговото загубено работно време, сетне самият аз направих копие от вписаните в книгата данни, чиято вярност собственикът удостовери с подписа си. Напуснах конюшните, след като уговорих Джон Оуен да бъде на мое разположение през следващите три дни или за по-дълго време, ако се наложи.
Сега притежавах вече всички документи, от които се нуждаех, като копието от смъртния акт и датираното писмо на сър Пърсивъл до графа се намираха на сигурно място в портфейла ми.
С тези писмени доказателства и с пресния спомен за отговорите на кочияша аз се отправих за първи път от началото на моите разследвания към кантората на мистър Кърл. Една от целите на второто ми посещение при него естествено бе да му кажа какво съм направил. Втората бе да го уведомя за решението си да заведа съпругата си в Лимъридж на следващата сутрин, за да бъде публично приета и призната в дома на чичо си. При тези обстоятелства и в отсъствието на мистър Гилмор предоставих на мистър Кърл сам да реши дали е задължен като адвокат на семейството да присъствува на този случай.
Няма да споменавам нищо за удивлението на мистър Кърл или за думите, с които изрази мнението си за моето поведение от първия до последния етап на разследването. Ще кажа само, че той веднага реши, че ще ни придружи до Къмбърланд.