Пръв заговорих аз, обръщайки се с молба към мистър Феърли да потвърди дали се появявам с негово знание и по негово изрично нареждане. Той протегна двете си ръце съответно към мистър Кърл и към камериера си; подпомогнат бе от тях да се изправи на крака и тогава изрече следните фрази: „Позволете ми да ви представя мистър Хартрайт. Аз съм по-немощен от всякога и той е така любезен да говори от мое име. Темата е извънредно неудобна. Моля, изслушайте го и не шумете!“ С тези думи той бавно потъна в стола си и намери убежище в парфюмираната си носна кърпа.
Последва разкритието на заговора, като преди това направих известни предварителни обяснения, възможно най-кратки и най-ясни. Дошъл бях (осведомих аз слушателите ми) да заявя, първо, че моята съпруга, седяща до мен, е дъщерята на покойния мистър Филип Феърли; второ, да докажа с категорични факти, че погребението, на което са присъствували в църковния двор на Лимъридж Хаус, е било погребението на друга жена; трето, да им разкажа точно как се е случило всичко това. Без други предисловия — прочетох историята на заговора, като я обрисувах ясно и се спрях на материалните подбуди за него, за да не усложнявам изложението си с ненужни пояснения за тайната на сър Пърсивъл. Приключвайки с това, припомних на аудиторията датата от надписа в църковния двор (25-и) и потвърдих верността му, представяйки смъртния акт. Сетне им прочетох писмото на сър Пърсивъл от 25-и, известяващо за предвиденото пътуване на съпругата му от Хампшър до Лондон на 26-и. След това доказах, чрез личните показания на кочияша на файтона, че тя е предприела това пътуване, и удостоверих, че го е извършила в уречения ден чрез книгата за поръчки на конюшните. След това Мариан направи своето изявление за срещата между Лора и нея в лудницата и за бягството на сестра й. Всичко приключи с това, че осведомих присъствуващите за смъртта на сър Пърсивъл и за моя брак.
Мистър Кърл стана, след като заех мястото си, и заяви като адвокат на семейството, че в живота си не е чувал по-безспорни факти, които да доказват един случай. Докато говореше, аз прегърнах Лора и я накарах да стане, за да я видят всички в стаята. „Всички ли сте на същото мнение?“ — запитах ги, като пристъпих няколко крачки към тях и посочих към жена ми.
Въпросът предизвика бурна реакция. Някъде долу, в отдалечения ъгъл на стаята, един от старите арендатори в имението скочи и в миг поведе останалите със себе си. И сега виждам този човек, с неговото честно обветрено лице и стоманена коса, качен на перваза на прозореца, как размахва тежкия си камшик и насърчава възторжените възгласи. „Ето я, жива и здрава — бог, да я благослови! Кажете нещо, момчета, кажете!“ Виковете, които му отговориха, повторени и потретени, бяха най-нежната музика, която съм чувал. Селяните и момчетата от училището, събрани на ливадата, подхванаха като ехо възгласите. Жените на арендаторите се скупчиха около Лора и започнаха да се боричкат коя първа да се ръкува с нея, молейки я с облени в сълзи лица да бъде храбра и да не плаче. Тя бе тъй развълнувана, че се принудих да я отдръпна от тях и да я поведа към вратата. Там я оставих на грижите на Мариан, която досега не ни бе изоставяла, чието храбро самообладание не ни изостави и сега. Останал сам на вратата, аз поканих всички присъствуващи (след като им благодарих от Лорино и от мое име) да ме последват в църковния двор, за да видят със собствените си очи изчукването на лъжливия надпис от надгробния камък.
Те всички напуснаха къщата и се присъединиха към селяните, събрани около гроба, където ни чакаше човекът от скулптурното ателие. Първият остър удар на желязото върху мрамора прозвуча в пълна тишина. Глас не се чу и никой не помръдна, докато не изчезнаха трите думи „Лора, лейди Глайд“. Тогава сред тълпата премина голяма въздишка на облекчение, сякаш хората почувствуваха, че последните окови на заговора са свалени от самата Лора, и бавно се разотидоха. Когато целият надпис бе заличен, денят вече преваляше. По-късно на негово място бе издълбан само един ред: „Ан Катърик, 25-и юли 1850 година.“
Върнах се в Лимъридж Хаус навреме, за да се сбогувам с мистър Кърл. Той, чиновникът му и кочияшът заминаваха за Лондон с вечерния влак. След тяхното отпътуване получих една безочлива бележка от мистър Феърли, който, напълно разстроен, бе изнесен от стаята, когато прозвучаха първите възторжени изблици на арендаторите. Бележката ни предаваше „най-сърдечните поздрави на мистър Феърли“ и неговото запитване дали „възнамеряваме да останем в къщата“. Изпратих отговор, че единствената цел, заради която сме прекрачили прага му, е постигната, че не възнамерявам да живея в друга къща освен в своята и че мистър Феърли не бива да изпитва и най-малкото опасение, че някога ще ни види или ще получи от нас вест. Прекарахме нощта при нашите приятели във фермата и на следващата сутрин се върнахме в Лондон, изпратени най-сърдечно, възторжено и доброжелателно от цялото село и от всички арендатори в околността.