Когато хълмовете на Къмбърланд се загубиха в далечината, аз си спомних за първите обезсърчителни обстоятелства, при които започна останалата вече в миналото дълга борба. Странно е, но сега, когато се обръщам назад, виждам, че принуждавайки ме да действувам сам, бедността, която ни лиши от всякаква надежда за помощ, се бе превърнала косвено в средство за нашия успех. Ако бяхме достатъчно богати, за да потърсим правно съдействие, какъв ли щеше да бъде резултатът? Сполуката (по твърденията на мистър Кърл) би била повече от съмнителна, загубата, съдейки по протичането на събитията — сигурна. Законът никога нямаше да ми осигури разговора с мисис Катърик. Законът никога нямаше да използува Песка като начин за изтръгване на признание от графа.
II
Остава да се добавят още две събития към веригата, за да бъде тя завършена от началото на историята до края й.
Докато все още не можехме да свикнем с новото ни чувство за свобода, бях повикан от моя приятел, който ми бе осигурил първата ми работа като гравьор на дърво, за да получа от него ново доказателство за грижите му за моето благосъстояние. Той бе упълномощен от своите работодатели да замине за Париж, за да се запознае с новите открития в практическото приложение на неговото Изкуство, в чиито достойнства те искаха да се уверят. Поради собствените си задължения не разполагал със свободно време, за да се заеме с поръчението, и най-любезно предложил да го възложат на мен. Приех предложението без никакви колебания, защото, ако изпълнех поръчението както трябва, в което се надявах, резултатът щеше да ми осигури постоянна служба в илюстрования вестник, където сътрудничех само от време на време.
Получих наставленията и се приготвих да замина на следващия ден. Оставяйки пак Лора (при какви променени обстоятелства!) на грижите на сестра й, отново се замислих за едно сериозно съображение, което неведнъж вече бе минавало през ума на съпругата ми, както и през моя собствен — имам пред вид съображението за бъдещето на Мариан. Какво право имахме да позволяваме на егоистичните си чувства да приемат предаността на цялата нейна щедра природа? Не беше ли наш дълг, най-добрият израз на признателността ни, да забравим за себе си и да мислим само за нея? Опитах се да кажа това, когато, преди да тръгна, останахме за миг сами. Тя взе ръката ми и при първите думи ме накара да замълча.
— След всичко, което тримата изстрадахме — каза Мариан, — помежду ни не може да има никаква друга раздяла освен последната. Сърцето ми и щастието ми, Уолтър, са с Лора и с вас. Почакайте малко, докато прозвучат детски гласчета край огнището ни. Ще ги науча на техния език да говорят вместо мен и първото, което ще кажат на баща си и на майка си, ще бъде: „Ние не можем да се лишим от леля си!“
Пътуването до Париж не предприех сам. В последния момент Песка реши да ме придружи. След вечерта в операта той все още не бе възвърнал обичайната си жизнерадост и реши да направи всичко възможно, за да подобри настроението си през тази едноседмична ваканция.
На четвъртия ден от пристигането ни в Париж изпълних възложеното ми поръчение и изготвих необходимия доклад. Петия ден реших да посветя на забележителностите на града и на забавления в компанията на Песка.
Поради това, че хотелът бе много пълен, с Песка бяхме настанени на различни етажи. Моята стая бе на втория етаж, а Песка бе над мен — на третия. Сутринта на петия ден се качих горе, за да видя дали професорът е готов за излизане. Точно преди да стигна площадката, видях, че вратата му е отворена; една дълга, изящна, нервна ръка (безспорно не на моя приятел) я държеше открехната. В същото време чух гласа на Песка, който разпалено, но тихо говореше на родния си език: „Спомням си името, но не познавам човека. Вие видяхте — в операта той бе така променен, че не можах да го позная. Ще препратя съобщението — повече не мога да направя.“ — „Това, което не може да се направи, трябва да бъде направено“ — отвърна гласът на другия. Вратата се отвори широко и светлокосият мъж с белега на бузата — мъжът, когото преди една седмица бях видял да тръгва след файтона на Фоско — излезе навън. Той се поклони, когато се отдръпнах, за да му сторя място да мине — лицето му бе ужасно бледо, — и хващайки се здраво за перилото, заслиза надолу.