Дните минаваха, седмиците минаваха; настъпваше третият месец от престоя ми в Къмбърланд. Прелестната монотонност на живота в този тих, уединен кът течеше като спокоен поток й аз бях плувецът, спуснал се по течението. Всички спомени за миналото, всички мисли за бъдещето, чувството за измамността и безнадеждността на собственото ми положение лежаха в лъжовен покой, притаени в мен. Замаян от песента на сирената, която пееше собственото ми сърце, с очи, слепи за всичко видимо, и уши, глухи за звуците на опасността, аз се приближавах все повече към гибелните скали. Предупреждението, което най-сетне ме извади от вцепенението и разтърси неочаквано съзнанието ми със самообвинения за собствената ми слабост, бе най-простото, най-истинното и най-милото предупреждение, защото дойде безмълвно от нея.
Една вечер, както винаги, се разделихме. От устните ми не се бе отронила ни една дума, тогава или някога преди това, която да ме издаде или да я разтревожи с неочакваното осъзнаване на истината. Но когато се срещнахме на другата утрин, у нея бе настъпила промяна — промяна, която ми каза всичко.
Тогава изтръпнах — изтръпвам и сега — от страх да не би да надникна в най-интимното светилище на сърцето й и да го разкрия пред другите, тъй както разкрих своето собствено. Ще се задоволя с това да кажа, и то съвсем убедено, че тя бе достигнала до моята тайна по същото време, по което бе достигнала и до своята, и това бе онзи момент, когато се промени към ме и за една нощ. Природата й, твърде честна, за да мами другите, бе твърде благородна, за да мами себе си. Когато съмнението, което бях приспал, стовари за първи път непосилната си тежест върху сърцето й, честното лице си призна всичко с най-откровения и прост език — жал ми е за него; жал ми е за себе си.
То каза това и още нещо, което тогава не можах да разтълкувам. Разбирах твърде ясно промяната в държането й — пред другите тя бе още по-любезна и с още по-голяма готовност откликваше на желанията ми; когато оставахме сами, ставаше въздържана и тъжна и с нервно неспокойство се потапяше в първото занимание, което й идваше наум. Разбирах защо сладките, чувствени устни се усмихваха вече тъй рядко и сдържано, защо чистите сини очи ме гледаха ту с жалостта на ангел, ту с невинната обърканост на дете. Но промяната означаваше повече от това. В ръката й се усещаше хладина, неестествена неподвижност владееше лицето и, всичките й движения говореха безмълвно за непрекъснат страх и завладяващо самообвинение. Причината не беше в усещанията, конте, откривах у нея и у себе си, непризнатите усещания, общи и за двама ни. Имаше нещо от настъпилата в нея промяна, което тайно ни сближаваше, и друго, което също така тайно ни отдалечаваше.
Объркан, изпълнен със съмнение и неясно подозрение за съществуването на нещо скрито, което ми бе отредено да разбера сам, неподпомогнат от никога, аз започнах да наблюдавам погледите и държането на мис Халкъм, за да получа някакво пояснение. Поради интимността, в която живеехме, всеки сериозен поврат, настъпил в някого от нас, предизвикваше съчувствие в останалите. Промяната в мис Феърли се отразяваше на сестра й. Макар че от мис Халкъм не се изплъзна ни дума, която да намекне за промяната в чувствата й към мен, нейните проницателни очи навикнаха по новому непрекъснато да ме наблюдават. Понякога погледът изразяваше сякаш подтискан гняв, друг път като че ли подтискан страх, а понякога ни едно от двете — нищо, което, с две думи казано, бих могъл да разбера. Изтече една седмица, а тайното напрежение помежду ни все още съществуваше. Положението ми, утежнено от чувството за собствената ми злощастна слабост и небрежност, събудено твърде късно в мен, ставаше нетърпимо. Чувствувах, че трябва веднъж за винаги да отхвърля угнетеността, в която живеех; но не бях наясно как най-добре да действувам и какво да кажа най-напред.
От това положение на безпомощност и унижение ме избави мис Халкъм. Устните й изрекоха горчивата, необходимата, неочакваната истина; сърдечната й доброта ми даде сили да понеса удара, когато я чух; нейният разум и храбростта й поставиха на точното му място едно събитие, което заплашваше с най-лоши последици мен и останалите в Лимъридж Хаус.
X
Бе един четвъртък и почти краят на третия месец от пребиваването ми в Къмбърланд.
Сутринта, когато както обикновено слязох в стаята за закуска, мис Халкъм за първи път, откакто я познавах, отсъствуваше от установеното си място на масата.