III
Онази вечер, когато застанахме един срещу друг на прага на майчината ми къща, лицето и поведението на Песка ми подсказаха съвсем недвусмислено, че се случило нещо необичайно. Беше съвсем безполезно обаче да потърся от него незабавно обяснение. Докато ме теглеше навътре с две ръце, можех само да предположа, че (знаейки навиците ми) е дошъл тук тази вечер, защото е искал непременно да ме види, и че носеше извънредно приятни вести.
И така двамата връхлетяхме в гостната крайно бурно и непристойно. Майка ми седеше край отворения прозорец, смееше се и си вееше с ветрилото. Песка бе един от нейните любимци и в очите й дори най-големите му странности намираха извинение. Скъпата ми майчица! От мига, в който разбра, че мъничкият професор е дълбоко привързан към нейния син и питае голяма благодарност, тя отвори без задръжки сърцето си за него и приемаше като нещо съвсем обикновено смайващите чудатости на чужденеца, без дори да се опитва да ги разбере.
Колкото и да е странно, въпреки предимствата на младостта, сестра ми Сара не се поддаваше тъй лесно. Тя признаваше напълно изключителната чистосърдечност на Песка, но не можеше да го приеме безрезервно заради мен, както го бе приела майка ми. Английските й схващания за благоприличие се бунтуваха безспир срещу вроденото пренебрежение към общоприетото от страна на Песка; и тя винаги повече или по-малко неприкрито изразяваше удивлението си от фамилиарността, с която майка ни се отнасяше към дребния ексцентричен чужденец. Забелязал съм не само от случая със сестра ми, но и от други примери, че ние, представителите на по-младото поколение, притежаваме в много по-малка степен сърдечността и порива на по-възрастните от нас. Непрекъснато срещам прехвърлили годините хора, които пламват и се оживяват в очакване на някое удоволствие, което съвсем не успява да наруши спокойствието на техните внуци. И се дивя дали ние сме истински момчета и момичета, каквито в своето време са били предшествениците ни? Нима е твърде голяма крачката, която е направил напредъкът в образованието? Може би сме малко по-възпитани, отколкото трябва?
Без да се опитвам да отговоря категорично на тези въпроси, смея поне да отбележа, че всеки път, наблюдавайки майка ми и сестра ми в компанията на Песка, съм откривал, че майка ми се е държала като много по-млада от дъщеря си. В случая например, докато възрастната дама се смееше от все сърце на момчешката ни лудория, когато връхлетяхме в гостната, Сара продължи да събира смутено парченцата от чаената чаша, която професорът бе съборил от масата, хвърляйки се стремглаво да ми отвори вратата.
— Не зная какво би се случило, Уолтър — рече майка ми, — ако се беше забавил още. Песка едва не полудя от нетърпение, а аз едва не полудях от любопитство: Професорът носи някаква прекрасна новина, която по думите му те засяга, и при това по най-жесток начин отказва да ни съобщи каквото и да било, преди да се появи неговият приятел Уолтър.
— Страшно неприятно: сервизът вече не е пълен — промърмори на себе си Сара, загледана свъсено в останките от счупената чаша.
Докато се изричаха тези слова, увлечен в радостна суетня и без ни най-малко да осъзнава непоправимата беда, на която бе подложен порцеланът от неговите ръце, Песка влачеше едно голямо кресло към другия край на стаята, за да вижда трима ни в качеството си на обществен говорител, който се обръща към публиката. Като завъртя стола с облегалката към нас, той скочи върху него на колене и възбудено се обърна от този импровизиран амвон към своето малко тричленно паство.
— Сега, мои добри скъпи — започна Песка (който винаги казваше „добри скъпи“, когато имаше пред вид „почитаеми приятели“), — чуйте ме. Дойде времето да съобщя добрата си вест — ето че най-сетне говоря.
— Слушаме, слушаме! — отвърна шеговито майка ми.
— Мамо, следващото нещо, което ще счупи — прошепна Сара — е облегалката на най-хубавото кресло.
— Сега се връщам назад в моя живот и се обръщам към най-благородното сред човешките създания — продължи Песка, енергично отхвърляйки опита за възражение от страна на недостойната ми личност, като ме блъсна обратно през страничната облегалка на стола, — което ме откри мъртъв на дъното на морето (поради схващане на крайниците) и ме извади на повърхността; и какво си казах, когато дойдох на себе си и облякох отново дрехите си?