През цялото време, докато траеше тази странна сцена, аз стоях настрана, като слушах внимателно и правех заключения за себе си. Щом останахме отново насаме, мис Халкъм запита дали имам някакво мнение за това, което бях чул.
— Много категорично мнение — отговорих аз. Според мен разказът на момчето се основава на някакъв факт. Признавам, че изпитвам нетърпение да видя надгробния паметник на мисис Феърли и да проуча внимателно земята около него.
— Ще ви заведа на гроба.
След този отговор тя замълча и докато вървяхме, се замисли за малко.
— Случилото се в класната стая — подхвана тя — така изцяло отвлече вниманието ми от въпроса за писмото, че съм леко объркана, опитвайки се да се върна към него. Да се откажем ли от всякакви намерения за по-нататъшни разследвания и да изчакаме до утре, за да предоставим тази работа на мистър Гилмор?
— В никакъв случай, мис Халкъм. Случилото се в класната стая ми дава основания да не се отказваме от разследването.
— Защо ви дава основания?
— Защото засилва подозрението, което изпитах, когато ми дадохте да прочета писмото.
— Предполагам, че сте имали причини да скриете това подозрение от мен до този момент, мистър Хартрайт?
— Боях се да му отдам нужното значение. Сметнах го за крайно нелепо; отхвърлих го като резултат на някакво извращение в собственото ми съзнание. Но повече не мога да мисля така. Не само отговорите, които даваше на въпросите ви момчето, но и една случайна фраза, изпуснала се от устните на учителя, когато обясняваше историята, ме върнаха към първоначалното ми подозрение. Събитията тепърва могат да докажат, че това е било заблуждение, мис Халкъм; но в този момент аз съм дълбоко убеден, че въображаемият призрак в църковния двор и авторът на анонимното писмо са едно и също лице.
Тя спря, побледня и се взря нетърпеливо в лицето ми.
— Кое лице?
— Учителят ви го съобщи, без да съзнава. Когато говореше за фигурата, видяна от момчето в църковния двор, той я нарече „една жена в бяло“.
— Да не би Ан Катърик?
— Да, Ан Катърик.
Тя ме хвана под ръка и се облегна тежко.
— Не зная защо — снижи тя глас, — но има нещо в това ваше подозрение, което ме стряска и плаши. Чувствувам… — Тя спря и се опита да се засмее. — Мистър Хартрайт, ще ви покажа гроба и след това веднага се прибирам в къщи. По-добре да не оставям Лора твърде дълго сама. По-добре да се прибера и да бъда с нея.
Стигнали бяхме близо до църковния двор, докато тя говореше. Църквата — мрачна постройка от сив камък — бе разположена в малка долчинка, за да бъде защитена от суровите ветрове, които духаха над степта около нея. Гробището започваше отстрани на църквата и продължаваше малко нагоре по склона на хълма. Опасваше го ниска ограда от грубо издялани камъни. Иначе бе голо и открито към небето. Само в единия му край по каменливия наклон се процеждаше поточе и няколко хилави дръвчета хвърляха тесните си сенки над късата, рядка тревица. Точно отвъд поточето и дърветата и недалеч от една от трите каменни стълбици, по които можеше да се влезе от различни посоки в църковния двор, се издигаше белият мраморен кръст, който отделяше гроба на мисис Феърли от по-скромните паметници, разпръснати около него.
— Не е необходимо да идвам по-нататък с вас — заяви мис Халкъм, сочейки към гроба. — Ще ми съобщите, ако откриете нещо в потвърждение на предположението, което току-що изразихте. Нека да се видим отново в къщи.
Тя ме остави. Спуснах се веднага към църковния двор и минах по стъпалата, които водеха направо към гроба на мисис Феърли.
Тревата около него бе съвсем ниска, а земята твърде корава, за да се забележат следи от стъпки. Разочарован, аз огледах внимателно кръста и квадратния мраморен блок под него, на който бе издълбан надписът.
Естествената белота на кръста бе тук-там потъмняла от времето и повече от половината от мраморния блок под него от страната, където бе надписът, бе в същото състояние. Другата половина обаче привлече веднага вниманието ми с пълното отсъствие на каквито и да било петна или замърсявания. Понаведох се и видях, че тя е почистена — при това неотдавна — в посока отгоре, надолу. Границата между частта, която бе почистена, и тази, която не бе, можеше да се проследи по плочата на местата, където нямаше букви. При това линията бе така явна, сякаш беше направена по изкуствен начин. Кой е започнал почистването на мрамора и не го е довършил?