Огледах се, чудейки се как може да се стигне до отговор на този въпрос. Оттам, гдето стоях, нищо не подсказваше, че наблизо живее някой; гробището бе самотно владение на мъртвите. Върнах се при църквата и я заобиколих, за да стигна до задната й страна; после по една от стълбиците отново преминах през оградата и се озовах на пътека, която водеше надолу към изоставена каменоломна. До едната страна на каменоломната се намираше малка двустайна къщурка и една стара жена переше пред вратата и.
Приближих се и я заговорих за църквата и за гробището. Тя беше достатъчно словоохотлива и още с първите си думи ми съобщи, че съпругът й изпълнявал задълженията на псалт и клисар едновременно. След това казах няколко думи, възхвалявайки паметника на мисис Феърли. Старата жена поклати глава и заяви, че не съм го видял в най-хубавия му вид. Съпругът й бил натоварен да се грижи за него, но вече месеци наред болеел и бил тъй отслабнал, че едвам намирал сили да се дотътри в неделен ден до църквата, камо ли да свърши туй, що очаквали от него. И като последица от това паметникът бил занемарен. Сега той се чувствувал по-добре и се надявал, че до седмица или десетина дни ще може да се вдигне отново и да го почисти.
Тази информация, изтръгната от нейния дълъг, несвързан отговор на най-силния къмбърландски диалект, бе това, което най-много исках да узная. Дадох на бедната жена една дребна монета и се върнах веднага в Лимъридж Хаус.
Частичното почистване на паметника бе очевидно дело на непозната ръка. Свързвайки наученото дотук с това, което подозирах, след като чух историята за призрака, видян на свечеряване, нямах нужда от нищо повече, за Да потвърдя решението си да наблюдавам тайно гроба на мисис Феърли същата тази вечер, като се върна при него по залез слънце и остана там на сгодно място до падането на нощта.
След като се върнах в къщата, осведомих мис Халкъм за намеренията си. Тя изглеждаше изненадана и смутена, докато излагах целта си, но не възрази срещу изпълнението й. Само каза: „Надявам се, че ще свърши благополучно.“ Точно когато се разделяхме, аз я опрях, за Да попитам колкото се може по-спокойно за здравето на мис Феърли. Тя се чувствувала по-добре и мис Халкъм се надяваше, че ще може да я убеди да се поразходи малко, докато не се е скрило следобедното слънце.
Върнах се в стаята си, за да се заема отново с подреждането на рисунките. Бе наложително да го направя и двойно по-наложително да ангажирам съзнанието си с нещо, което би ми помогнало да не мисля за себе си и за безнадеждното бъдеще. От време на време оставях работата си и от прозореца гледах небето и слънцето, което все повече и повече клонеше към хоризонта. В един от тези случаи съзрях нечия фигура на широката, покрита с чакъл алея под прозореца ми. Беше мис Феърли.
Не я бях виждал от сутринта, а и тогава почти не разговаряхме. Всичко, което ми оставаше, бе още един ден в Лимъридж и след този ден очите ми може би никога повече нямаше да я видят. Мисълта бе достатъчна, за да остана на прозореца. Достатъчно държах на нея, за да наглася транспаранта така, че да не ме види, ако погледне нагоре; но нямах достатъчно сили да устоя на изкушението да не я проследя с поглед поне дотам, докъдето той можеше да стигне.
Беше с кафяво наметало и с обикновена черна копринена рокля под него. На главата си бе сложила същата проста сламена шапка, която носеше онази сутрин, когато се видяхме за първи път. Сега към нея беше прикрепен воал, които скриваше лицето й от мен. Отстрани й потичваше малка италианска хрътка — неин любим спътник във всичките й разходки, облечена със специална алена дрешка, предпазваща нежната й кожа от острия въздух. Тя като че ли не забелязваше кучето. Вървеше напред с глава, леко склонена на една страна, и ръце, скръстени под наметалото. Мъртвите листа, увлечени във вихъра на вятъра, когато чух за годежа й сутринта, продължаваха и пред нея своята игра, издигаха се, падаха и се пилееха сред нозете й, докато тя вървеше в бледата, чезнеща слънчева светлина. Кучето потрепваше и трепереше, и се притискаше нетърпеливо о дрехата й, търсейки внимание и подкрепа. Но тя не го забелязваше. Продължаваше да върви, отдалечаваше се все повече от мен, мъртвите листа кръжаха около нея по пътеката, докато се отдалечи тъй много, че изпълненият ми с копнеж поглед я загуби и останах отново сам с натежало сърце.
След час работата ми бе приключена и залезът бе съвсем близък. Взех шапката и палтото си от преддверието и се измъкнах, без да срещна никого.
Буреносни облаци покриваха небето на запад и вятърът навяваше студ от морето. Макар и да бе далеч брегът, шумът на прибоя се носеше над степта и отекваше мрачно в ушите ми, когато се озовах в църковния двор. Не се виждаше жива душа. Мястото изглеждаше по-самотно от всякога. Избрах си местенце и зачаках, без да изпускам от очи белия кръст, издигащ се над гроба на мисис Феърли.