— Много повече от необходимото — отвърнах колкото се може по-непреклонно, тъй като и най-малкото насърчение по отношение на този въпрос неизменно отприщваше чувствата на професора в порой от сълзи.
— Казах си — натърти Песка, — че моят живот ще принадлежи на скъпия ми приятел Уолтър, и това е самата истина. Казах си, че няма да позная пак щастието, докато не сторя добрина на Уолтър, и изпитвах недоволство от себе си до днешния благословен ден. Сега — извика с пълен глас този дребен ентусиазиран мъж — щастието прелива в мен и блика като пот от всяка моя пора; защото, кълна се във вярата, в душата и в честта си, това нещо най-подир е извършено и единственото, което може да се каже сега, е… ол райт!
Тук може би е потребно да се обясни колко много Песка се гордееше, че е съвършен англичанин в езика си, както и в облеклото, обноските и забавленията си. След като бе научил няколко от нашите най-известни разговорни израза, той ги разпръскваше из речта си винаги когато му идваха наум, а голямата наслада, която изпитваше от тяхното звучене, и, общо взето незнанието на смисъла им ги превръщаха в сложни думи и свойствени само за него повторения. При това той винаги ги сливаше, като че ли бяха съставени от една-единствена дълга сричка.
— Сред изисканите лондонски домове, където преподавам езика на родната си страна — подхвана професорът, втурвайки се в тъй дълго отсрочваното обяснение без ни дума повече за въведение, — има един изключително изискан на големия площад, наречен Портланд. Вие всички знаете къде се намира? Да, да — разбира се. Изискано семейство, мои добри скъпя, обитава изисканата къща. Една майка, хубава и дебела; три млади госпожици, хубави и дебели; двама млади господа, хубави и дебели; и един татко, най-хубавият и най-дебелият от всички — могъщ търговец, който е затънал до уши в злато, — някога е бил хубав, но като се имат пред вид голата глава и двойната му брадичка, вече не е хубав. Сега внимавайте! Аз говоря на трите госпожици за великия Данте и ах — мой боже, боже! — трудно е с човешки език да се изрази как великият Данте озадачава трите хубави главици! Няма значение, — всичко ще дойде с времето си, — а колкото са повече уроците, толкова по-добре за мен. Сега внимавайте! Представете си, че преподавам на младите госпожици както винаги. Четиримата заедно сме слезли в Дантевия ад. До Седмия кръг — но това е без значение; всички кръгове са еднакви за трите млади госпожици, руси и дебели. В Седмия кръг обаче моите ученички са затънали здравата; а аз, за да ги накарам отново да продължат, рецитирам, обяснявам, пламнал от излишен ентусиазъм, когато… ботуши заскърцват в коридора отвън и ето че влиза златният татко, могъщият търговец с голата глава и двойната брадичка. Ха! Мои добри скъпи, ето че съм по-близко до същината, отколкото си мислите. Проявявахте ли търпение дотук, или си казахте: „Какво, по дяволите! Много празнослови Песка тая вечер?“
Ние го уверихме, че сме много заинтригувани. Професорът продължи:
— В ръката си златният татко държи писмо; и след като се извинява, че ни безпокои в нашия Ад зарад обикновените, простосмъртни дела на къщата, той се обръща към трите млади госпожици и започва, както вие англичаните започвате всичко, което имате да кажете в този благословен свят, с едно голямо „Оо“. „О, скъпи мои — казва могъщият търговец, — получих писмо от моя приятел мистър… (името убягна от паметта ми, но няма значение, ще стигнем и до това: да, да — разбира се). И така таткото казва:“ „Получих писмо от моя приятел, онзи господин, и той иска да му препоръчам учител по рисуване, който да отиде в дома му в провинцията.“ Мой боже, боже, когато чух тези думи от златния татко, щях да го прегърна и притисна в обятията си в дълга и благодарна прегръдка, ако бях достатъчно висок, за да го достигна! Но при това положение аз само подскочих на стола си. Седях като на тръни и душата ми гореше да проговори, но си задържах езика зад зъбите и оставих таткото да продължи. „Може би знаете — заявява този славен богаташ, въртейки насам-натам писмото на приятеля си между златните си пръсти и палци, — може би знаете, скъпи мои, някой учител по рисуване, когото мога да препоръчам?“ Трите млади госпожици се споглеждат и възкликват (започвайки със задължителното голямо „Оо“): „Оо, боже, съвсем не, татко! Но може би мистър Песка…“ Когато ме споменават, аз повече не мога да се въздържам; мисълта за вас, мой добри скъпи, нахлува като кръв в главата ми. Скачам от мястото си, като че ли някакъв бодил е израснал от земята през седалката на стола ми; обръщам се към могъщия, търговец и казвам (английски израз): „Уважаеми сър, познавам такъв човек — най-първия сред всички учители по рисуване в света! Препоръчайте го с писмо още тази вечер и го изпратете с всичките му пъртушини (отново: английски израз, ха-ха!), и го изпратете с всичките му пъртушини утре по влака!“ — „Почакайте, почакайте — намесва се таткото, — чужденец ли е или англичанин?“ — „Англичанин до мозъка на костите си“, отговарям аз. „Порядъчен ли е?“, пита таткото. „Сър — казвам му аз (защото този му последен въпрос ме е вбесил и стига съм бил УЧТИЕГС него), — сър, безсмъртният пламък на гения гори в гърдите на този англичанин и нещо повече — преди него го имаше баща му!“ — „Няма значение — отвръща това златно варварско татенце, — неговият гений е без значение, мистър Песка. В тази страна ние нямаме нужда от гениалност, освен ако не е съчетана с почтеност, тогава много й се радваме, наистина много й се радваме. Може ли вашият приятел да представи препоръки — писма, които свидетелствуват за характера му?“ Аз махам с ръка нехайно. „Писма? — повтарям. — Ха, мой боже, боже! Предполагам, че да — естествено! Купища писма и папки с препоръки, ако пожелаете!“ — „Едно-две са достатъчни — пояснява този човек на невъзмутимото спокойствие и парите. — Нека ми ги изпрати с името и адреса си. И — чакайте, чакайте, мистър Песка — преди да отидете при вашия приятел, ще е добре да направите един запис.“ — „Запис! — негодувам аз. — Никакъв запис, ако обичате, преди моят славен англичанин да си го отработи.“ — „Кой говори за паричен запис — недоумява таткото. — Имам пред вид да запишете условията — да запишете онова, което се очаква от него. Продължавайте урока си, мистър Песка, а аз ще ви дам необходимата извадка от писмото на моя приятел.“ И така, сяда този мъж на стоката и парите и се захваща за писалката, мастилото и хартията; а аз слизам отново в Дантевия ад, следван от трите млади госпожици. След десет минути записката е готова и ботушите на таткото заскърцват обратно по коридора. От този миг, кълна се във вярата, душата и честта си, нищо друго не ме интересува! Прекрасната мисъл, че най-сетне съм изправен пред моя шанс и че добрината, с която мога да се отблагодаря на най-скъпия ми приятел в света, е вече почти сторена, кръжи в главата ми и ме опиянява. Как се измъквам ведно с моите млади госпожици от Ада, как се справям с другите си задължения след туй, как скромната ми вечеря преминава през гърлото — разбирам толкоз, колкото и някой човек на луната. Стига ми, че държа бележката на могъщия търговец в ръката си и се чувствувам голям като живота; горещ като огъня, щастлив като крал! Ха, ха, ха!