Там, насред широкия, светъл прав път, като че ли в този миг изникнала от земята или паднала от небето, стоеше самотна жена, облечена от главата до петите в бели одежди. Когато застанах очи в очи с нея, печалното й лице ме гледаше изпитателно, а ръката й Сочеше към тъмния облак, надвесен над Лондон.
Тъй бях слисан от внезапността, с която това невероятно привидение се изправи пред мен в таз глуха доба на това пусто място, че не я попитах какво иска. Странната жена заговори първа.
— Това ли е пътят за Лондон? — попита тя.
При този необичаен въпрос, отправен към мен, аз я изгледах най-внимателно. Беше почти един часът. Единственото, което можах да различа ясно на лунната светлина, бе лицето й — безцветно, младо, твърде слабо и изострено около страните и брадичката, големи, тъжни очи, замислен, съсредоточен поглед, нервни, несигурни устни и светла коса с лек, кафеникавожълт оттенък. Нямаше нищо диво, нищо безсрамно в нейното държане; тя бе тиха и сдържана, малко тъжна и като че ли леко недоверчива; поведението й не бе като на дама, но в същото време това не беше поведение на жена от простолюдието. Гласът, колкото и малко да го бях чул, звучеше особено равно и механично, а изговорът й бе необичайно бърз. В ръката си държеше малка чанта; а облеклото й — шапката, шалът и роклята — цялото бяло, — доколкото можех да видя, не бе от най-фините или най-скъпите платове. Беше слаба и доста над среден ръст; походката и движенията й бяха далеч от всякаква екстравагантност. Това бе всичко, което успях да забележа у нея на слабата светлина и при озадачаващите и странни обстоятелства на нашата среща. Що за жена бе тя и как се бе озовала сама на пътя един час след полунощ, съвсем не можех да отгатна. Но поне бях сигурен, че и най-грубият представител на човешкия род не би изтълкувал превратно подбудата й да го заговори, макар и в този подозрително късен час, и то на тъй подозрително и самотно място.
— Чухте ли ме? — рече тя все така тихо и бързо, без ни най-малко раздразнение или нетърпеливост. — Попитах, дали това е пътят за Лондон?
— Да — отвърнах аз, — това е пътят: отива до Сейнт Джонс Уд и Риджънтс Парк. Трябва да ме извините, че не ви отговорих преди. Останах твърде слисан от неочакваната ви поява на пътя и дори сега не мога съвсем да си я обясня.
— Не ме подозирате в нищо лошо, нали? Не съм сторила нищо лошо. Случи ми се премеждие… Чувствувам се злочеста, останала тук сама, тъй късно. Защо предполагате, че съм сторила нещо лошо?
Тя говореше твърде настойчиво и възбудено и се отдръпна от мен на няколко крачки.
— Но моля ви, не смятайте, че въобще ми минава през ум да ви подозирам — казах аз: — Само желая да ви помогна, ако мога. Просто се учудих на появата ви на пътя, защото ми изглеждаше празен миг преди да ви видя.
Тя се извърна и посочи едно място от пресечката на лондонския път с пътя за Хампстед, където в живия плет зееше дупка.
— Чух, че идвате — рече тя, — и се скрих там, за да видя що за човек сте, преди да се осмеля да ви заговоря. Колебаех се и се страхувах, преди да минете покрай мен, а сетне бях принудена да се промъкна подир вас и да ви докосна.
Да се промъкне подир мен и да ме докосне? Защо да не ме повика? Странно, меко казано.
— Мога ли да ви се, доверя? — попита тя — Вие няма да си помислите най-лошото за мен само защото ми се е случило премеждие? — Тя спря объркана, прехвърли чантата си от едната в другата ръка и въздъхна горчиво.
Самотата и безпомощността на жената ме трогнаха. Естественият инстинкт да й се притека на помощ и да я защитя надделя над разума, предпазливостта и житейската тактичност, които един по-възрастен, по-мъдър и по-хладнокръвен мъж би призовал на помощ при такива непредвидени обстоятелства.
— Може да ми се доверите, щом намеренията ви са чистосърдечни — отвърнах аз. — Ако ви е трудно да ми обясните странното си положение, няма защо да се връщате отново към темата. Нямам никакво право да диря от вас обяснения. Кажете как мога да ви помогна и ако е по силите ми, ще го направя.
— Вие сте много любезен и аз съм много, много благодарна, че ви срещнах. — При тези думи в треперливия й глас за първи път прозвуча нежността, присъща на жените; но никакви сълзи не блеснаха в големите й, замислени и изпитателни очи, които все още бяха втренчени в мен. — Досега съм била само веднъж в Лондон — продължи тя все по-бързо и по-бързо — и съвсем не познавам тази му част, която се простира нататък. Дали ще намеря кабриолет или някакъв файтон? Може би е много късно? Не зная. Ако бихте могли да ми посочите къде да намеря кабриолет и ако можете само да обещаете да не ми се бъркате и да ме оставите да се разделим, когато и както поискам — аз имам приятелка в Лондон, която с радост ще ме приеме. Обещавате ли?