Само татко и Таро не са на местата си.
Те седят в градината с гръб към входа в мълчалива опозиция. Димът от лулите им се къдри във въздуха над тях като две змии, увиващи се около невидима лоза. Вътрешностите ми трептят в дисонанс.
Почти е време вече.
Хаджиме знае колко е важно да се появи в точния момент, нито минута по-рано или секунда по-късно. Знае как трябва да мине по росната градинска пътека, напръскана с вода, за да се отърве от уличния прах, после да се приближи до средната порта за официалното запознанство преди чая. Стоя нащрек, по кожата ми избива пот, притеснява ме моментът, в който татко и Таро ще се обърнат, ще насочат очи към него и ще стане ясна присъдата им.
Къщата е под ъгъл спрямо мястото, където съм застанала, така че виждам откъде ще се приближи Хаджиме. Продължавам да наблюдавам, но в дробовете ми няма достатъчно въздух. Гърдите ме болят от усилието да дишам.
Къде ми беше умът.
Трябваше да им кажа.
И на него трябваше да кажа.
— О, виж това. Знак за късмет, Наоко. — Мама посочва към ръкава ми, където върху десена на розови цветя е кацнала бяла пеперуда. Фините й крила трептят на вятъра, припомням си моята сутрешна посетителка и внезапно задишвам по-леко.
— Аз те сънувах, пеперудке — изричам с усмивка и нервността ми се уталожва, докато гледам моята завърнала се приятелка. — С теб се носехме върху вятъра. Носиш ли ми добри новини?
— Нищо чудно още да спиш като в онзи сън на Джуандзъ с пеперудата — казва баба, докато Таро й помага да се настани на рогозката.
Оставам съсредоточена върху мъничката гостенка и държа ръката си така, че тя да може да се разходи по по-голямо пространство от копринената тъкан. Великият учител по даоизъм се сънувал като пеперуда без мисъл за предишната си човешка същност. А когато се събудил, пак си бил човек. И тъй, дали бил човек, който се е сънувал като пеперуда, или пеперуда, която се сънува като човек? Кое е реалността?
— Може би Джуандзъ се е съсредоточил върху погрешната мисъл, Обаачан — казвам на баба. — Не е било нужно да се чуди кое е реалното, и двете са такива. Истинското щастие съществува помежду тях.
Устните й са здраво стиснати и не пропускат думи.
Нима успях да затворя устата на баба?
Окаасан се пресяга и намества гребена в косата ми, като решава, че може би все пак седи накриво. Баба се подсмихва.
Победата ми е била много кратка.
Пеперудата разперва бели крила и си отива. Проследявам грациозния й полет, докато очите ми се изпълват с ново видение. На моето бъдеще.
Хаджиме е тук.
Пеперудата се стрелва ниско да го поздрави и се задържа за кратко пред него, сякаш за да пошушне благословия, преди да отлети встрани. Пеперудите в стомаха ми далеч не са тъй грациозни. Подскачат и лудешки се блъскат една в друга.
Очите ни се срещат, докато той се приближава. Оглежда традиционното ми кимоно, вдигнатата нагоре коса и пудрата по лицето ми, но усмивката му угасва, тъй като при мен такава няма.
Аз съм замръзнала в паника.
Сърцето ми се е качило в гърлото и бие с невъзможна скорост. Хаджиме е гладко обръснат, с грижливо подстригана коса и прилича на кинозвезда, но защо е облякъл военната си униформа? Защо не сложи костюм? Не бях се сетила за това. Този ми пропуск щеше да съсипе всичко!
Веждите му се събират, объркан е от реакцията ми. Изрича с устни какво има? Само че е твърде късно за обяснения. Те са го забелязали.
Очите на Окаасан пробягват от него към мен, сякаш да ме попита безмълвно онова, което не се осмелява да изрече.
— Ахаа! — Баба за сметка на това е смела за двамина. — Знаех си!
Таро се извръща при нейното възклицание и хвърля поглед по посока на нас. Ококорва се към татко, за да събуди любопитството му. Той се обръща.
— Какво значи това?
Баща ми се изправя рязко, закача близка купичка за чай, тя пада и с трясък се разбива на парчета.
Окаасан ахва.
Татко я стрелва обвинително, после поглежда към мен.
Стомахът ми подскача нагоре. Свеждам брадичка, знам, че трябва да действам бързо.
— Татко, искам да ти представя…
— Нищо подобно няма да правиш.
Гневът на баща ми е остър, пронизващ.
Поглеждам към Хаджиме. Устните му са стиснати в права линия. Той е озадачен от реакцията им, но свежда глава и се покланя.
— За мен е чест…
— Чест ли?! — изсумтява баща ми. — Не. Не! Никаква чест няма в това. — И изфучава покрай нас.
Таро го следва и на минаване рамото му силно се блъсва в това на Хаджиме.