За това колко много изгубих.
Плача ли, плача, а после, изтощена, вече не мисля за нищо.
Нима всичко това бе за нищо?
— Сора, Наоко? — Хиза подава глава от вратата. — Абатът е на път за насам.
Със Сора си разменяме поглед в дух „Ами ако…“. Ами ако Матроната се е свързала с него? Ами ако самата тя е тук? Ами ако очакват да си тръгнем с нея? Но преди да сме изказали мислите си на глас, абатът вече е пристигнал.
— Може ли да вляза?
Широко надипленото му расо с цвят на варена дървесна кора пада тежко и по него няма никаква украса. Той е дребен човек, но е център на тукашната общност и командва в това пространство.
Ако монахът е плодородната земя, то монасите и монахините са нейната реколта. Следва го свита от хора с раса в цветовете на подправки — къри, кимион и куркума.
Сестра Сакура е свалила очилата си и ги почиства с кърпичка, след като ни представя набързо.
Не чувам нищо друго освен биенето на сърцето си.
Никой друг ли няма да дойде? Със Сора се споглеждаме озадачени.
— Здравейте, момичета и нов малък живот — казва абатът, като оглежда бебето ми, докато Хиза се опитва да го храни с капкомера. Веселата усмивка окръгля бузите му. Очите му се стесняват, окръжени от фини бръчици в ъглите. Заразна усмивка е, но аз не й откликвам. Не го прави и Хиза, когато той я пита как се храни сега бебето ми. Вместо това тя поклаща глава.
— Ще прояде — казвам и на двама им. — Моля ви, не я отписвайте.
Образуваме неформален кръг със сестра Сакура вляво от мен, а сестра Момо, Сора и абатът от дясната ми страна. Все още съм на ръба, готова да грабна детето си от Хиза и да побегна.
— Искам да започнеш отначало. Как стана така, че се озовахте пред портата ни? — Абатът сключва длани под огромните ръкави на расото си и вперва очи в мен.
Добри са, но има ли разбиране в тях?
— Бяхме в Бамбуковия родилен дом по-надолу по пътя. — Изчаквам да преценя реакциите, но такива няма, така че продължавам. — Майка ми почина неотдавна, затова си бях у дома и…
Бебето се размърдва, като ми дава възможност да замълча и да обмисля думите си. Как да обясня всичко?
— Имах известни проблеми с бременността. Бояхме се, че може да изгубя бебето, така че баба ми прати за акушерка. Тя искаше да се направят допълнителни изследвания и бях отведена в родилния дом, но… — Напрягам се и свeждам поглед надолу, несигурна как да заговоря за намеренията на баба ми. — Как да обясня онова, което сама не разбирам?
— Наоко, просто кажи своята истина. — Гласът на абата е мек и успокояващ. Устните му са повдигнати в ъгълчетата. — Понякога трябва да мушнеш пръчката в гъсталака, че да изкараш змията навън.
Думите намират път до устните ми и веднъж започнала, вече не мога да ги спра. Изливат се в бърза последователност, за да нанижат събитията от последната година и половина. Разказвам им за Хаджиме, за сватбата ни, за семейството ми. Дори за Сатоши и как той бе избраникът на семейството ми. Обяснявам как матроната заключваше портата и тогава с поглед към Сора разправям за бебетата.
Всички онези бебета.
Как изплакваха, а после вече не. Бебетата на Йоко, Жин, Айко, Чийо… още толкова много.
Не просто мушвам пръчката, а ръчкам с все сила, за да изоблича матроната Сато.
Те ме слушат, без да ме прекъсват, и доколкото мога да преценя, без да ме съдят. Очите на Хиза са навлажнени от сълзи и тя ги бърше. Сестрите поклащат глави. Дори очите на Сора се насълзяват. Тя не беше с мен, Жин и Хацу. Може и да не е знаела докъде се простират безсърдечието и жестокостта на матроната Сато.
Сора подхваща оттам, докъдето аз съм спряла, за да обясни състоянието, в което ме е открила, чая, нашето бягство и как сме се добрали дотук.
Абатът въздъхва. Усмивката му изчезва, сякаш никога не я е имало.
Бебето промърква и аз посягам за него. Хиза се поколебава, но аз съм настоятелна. Не ме интересува дали не поставям на изпитание търпението им. В момента в нищо и в никого не съм сигурна. По-добре гладно, отколкото изчезнало.
— Тук ли е тя? — изтърсвам, неспособна да се сдържам повече. — Дошла е за нас ли?
— Онази жена? — пита сестра Сакура и лицето й се сгърчва. — Не, не, дете. Просто искахме да научим историята ви.
— А аз искам да благодаря и на двете ви, че я споделихте — обажда се абатът и изправя гръб на стола. — Както и за вашата храброст.
Леки утвърдителни кимвания изпълват пространството.
— Какво ще стане сега? — пита Сора.
Сестра Сакура намества очилата си.