— Ще уведомим местните власти, разбира се, за да решат те как да действат.
— Но те нищо няма да направят — възразявам аз и оглеждам лицата подред. — Едно разследване нищо няма да промени.
— Зависи към кого ще се обърнеш — уточнява абатът. — Веднъж един човек си вървял по брега и видял монах да взема нещо от пясъка и много внимателно да го хвърля в океана. — Абатът разплита ръцете си и ги използва да илюстрира думите си. — Човекът се приближил и извикал: „Какво правиш?“. Монахът го погледнал и отговорил: „Хвърлям морска звезда обратно в океана. Слънцето изгря, а приливът ги е оставил тук да умрат“.
Люлея бебето си и го слушам.
— Мъжът се огледал нагоре и надолу по обширния бряг и отново се обърнал към монаха. „Не виждаш ли, че морските звезди са разпръснати на цели километри по сушата? Каква промяна можеш да постигнеш?“ Монахът го изслушал учтиво, после хвърлил още една морска звезда във водата и отвърнал: „За тази постигнах промяна“. — Монахът се усмихна и очите му проблясват развеселено. — Разбираш ли, Наоко? Не си ли помогнала ти самата да има промяна за това бебе? — И той кимва към Малко птиче.
Абатът се навежда напред, за да се изправи. Сестрите и монасите също стават и поемат навън. Само Сора и Хиза се задържат. Поглеждам отново спящото си бебе. Баба все повтаряше: „Дори нищо все е нещо“.
Тя е нещо.
— Брат Юдай? — извиквам.
Абатът се обръща, пристъпва обратно през прага, а веждите му са вдигнати високо.
— Какво има, дете?
— Моля ви, ако можете да го уредите, бих искала да се срещна с баща си.
Не стигнах толкова далеч за нищо.
Глава 36
Япония, 1958 г.
Хиза предложи да подремна, докато бебето ми спи, но аз се унесох в сън само за миг. Сега се взирам през прозореца във високите силуети на боровете и въздишам. Кошмарът ми ме преследва.
Беше лято и тичах през поле с висока трева. Ръцете ми бяха разперени, пръстите ми докосваха върховете на растенията. Бяха се разстлали пред мен като буйни вълни. Спрях, вдигнах лице към слънцето и оставих лъчите му да стоплят бузите ми.
В облаците видях кораба на Хаджиме. Вятърът го носеше и той отплаваше все по-далеч. После брат Дайган взе бебето ми, а когато го извиках, той изчезна и гласът ми бе погълнат от вятъра.
Навред около мен се носеха викове, мизуко, чакаха Джидзо, чакаха мен. Те чакаха. После дойдоха птиците. Дузина, може би две дузини, хвърчаха над главата ми в паника. Наблюдавах меките им коремчета, докато се сляха с небето и останах сама сред тишината. Тогава нещо помръдна зад мен. Обърнах се.
Величественият тигър.
Кехлибарени очи със зеници като главички на карфици бяха вперени право в мен. Имаше нещо познато във взора му. Устните му се извиха и от гърлото му се раздаде предупредително ръмжене. Усещах дъха му; бяхме толкова близо един до друг.
Беше червеникавооранжево на цвят чудовище. На дължина бе колкото двама мъже, а на обиколка — колкото четирима. Само опашката му бе колкото моя ръст и сега потрепваше ядосано.
Сърцето ми биеше като на заек. Той пристъпи вляво и кръстоса едната си гигантска лапа върху другата с бавно, премерено движение. Аз се отместих вдясно. Очите ни не се откъсваха едни от други. Нова гримаса разкри пожълтелите му зъби, но той не нападна.
Вместо това кръжахме един около друг във високата трева. Събудих се с рева му в ушите си, докато се отърсвах от съня. Челото ми бе покрито с пот и се чудех дали той все още не може да ме погълне.
И сега това се питам.
Междинната врата се отваря и на прага застава сестра Сакура.
— Здравей, Наоко. Готова ли си?
— Помните ли историята за двата тигъра? — Не мога да се отърся от кошмара си.
— Да, разбира се. Здравей, мъниче. — Гласът на сестра Сакура се издига и спуска напевно, докато подпира с пръст протегната ръчичка на бебето. — За човек, който се изкачил по лоза, за да стигне до ягода, и бил заварден от два зли тигъра. Тогава от двете страни плъзнали мишки. — Тя прави физиономии на Малкото птиче, докато говори. — Да, били много страшни. — Очилата на сестра Сакура се плъзват надолу, но вместо да ги намести, тя вирва брадичка и продължава със смешните гримаси. — Но ти не се боиш, нали?
— Боя се — отвръщам, като ги гледам. — Аз съм като човека без изход, посегнал към ягодата. — Сега посягам към нея.
На вратата се появява Хиза.
— Баща ти е тук, Наоко. Готова ли си?
Територията на манастира е обширна. Той е център за обучение и в него живеят над сто монаси и монахини. Лекционната зала, баните, жилищните помещения, храмовете и учебните зали заемат поне трийсет постройки. Заобикалят ги градини за медитация. Аз съм виждала само входната порта и своята стая. А сега е паднал здрач, слънцето почива на хоризонта с разперени ръце в широка прозявка от жълто и оранжево, така че съзирам мястото, забулено от сенки.