Срещам очите на баща ми, но не намирам думи. Достатъчно ме затруднява само дишането, така че оставям него да говори.
— Радвам се, че абатът се свърза с мен. — Гласът му е грапав, сякаш не го е използвал известно време или пък съм забравила как дереше слуха ми.
Впервам поглед в ръцете си, после го премествам към лицето му и го отклонявам към полупрозрачната врата зад рамото му. Сенките. Детето ми. Думите ми прозвучават гневно.
— Ти знаеше ли… какво е това място?
— Не. — Затваря очи за момент. Когато ги отваря, са смекчени. — И да.
— Да? — Зяпвам. Значи той е звярът. Но да предполагаш и да вярваш, не е едно и също. — Но защо? Как така?
— Почакай — вдига длан той. — Когато започна да кървиш, Обаачан се уплаши… и двамата се уплашихме за здравето ти. Мислехме, че си изгубила бебето, че е твърде късно. Когато се случи това, има някои неща… някои процедури, които трябва да бъдат… — Размахва ръце във въздуха, сякаш да пропъди неприятните думи, увиснали там.
Оставаме вгледани един в друг. Думите му ме заобикалят и обсаждат.
Той стисва устни и от гърдите му се изтръгва гърлена въздишка.
— Знам го, защото майка ти изгуби бебе веднъж. — Не ме поглежда, вгледан е някъде в миналото. — Беше след Таро. Момче.
Раменете ми увисват. Никога не ми го е казвала.
— Имат… процедури, които извършват за почистване на утробата. Това го помня.
За пръв път в живота си виждам баща ми в битка. Бори се със собствените си чувства. Лицето му се е изопнало, за да ги прикрие, но също като в последната война няма друг изход освен капитулация. Сълзите, задавили гърлото, са бързо отпъдени с прокашляне. — Ето защо допуснахме да идеш там. Разбираш ли? Това е мястото за подобни неща.
— Аз не изгубих бебето си.
Липсата на отговор на баща ми е достатъчен отговор.
— Защо тогава продължи да плащаш на матроната Сато?
Гъстите му вежди се сбърчиха.
— Какво знам аз за тези неща? Казаха ми, че имаш нужда от това, за да се оправиш, Обаачан се съгласи, така че, естествено, аз платих.
Изправям гръб на стола и задавам следващия мъчен въпрос.
— Обаачан се е съгласила? А тя знаеше ли?
Той присвива очи.
— Обаачан си има своите непоклатими мнения по въпроса, но намерението й бе да се гарантира здравето ти. Току-що бяхме изгубили майка ти и… — Той поклаща глава и потърква брадичката си.
Сенките зад него се размърдват и мислите ми се връщат към бебето.
— Бих искала да се запознаеш с внучката си.
Думите са изречени и не мога да ги върна обратно.
Баща ми се изпъва, но нищо не казва.
Това е моят шанс, може би единствен. Изправям се, покланям се и тръгвам решително към вратата. Внезапното й отваряне сякаш стряска сестра Сакура и Хиза, но Малкото птиче е готово.
— Моля те — протягам ръце.
Хиза ми я подава и аз се взирам в личицето на дъщеря си, в упорито щръкналата косица и невинни очи. После поглеждам сестра Сакура. Нищо не се казва, но значимостта на срещата трепти във въздуха помежду ни.
Отчаяно желая баща ми да види нейната красота и невинност. Очаква се да напуснем манастира до няколко дни, а няма къде да идем. Имаме нужда от неговото приемане.
Накарвам се да дишам дълбоко, за да успокоя нервите си. Обръщам се, отново влизам в стаята, затварям вратата и отивам право пред него.
— Ето я внучката ти — промълвявам меко със спотаена надежда.
Той разглежда вързопчето в ръцете ми.
Земята под краката ми се раздвижва и разпраща външни тремори във всички посоки. Стоим на линия на културен разлом, дълбок километри, а потенциалният трус ще е катастрофален. Ала ето че това бебче може да хвърли мост помежду ни. Само да пожелаеше баща ми да го прекоси. Моля се да го прекоси.
Бебето се размърдва и издава гъргорещи звуци. Очичките й са широко отворени, сякаш знае колко е важна тази среща. Приглаждам с ръце непокорната косичка.
— Тя много рядко плаче. — Наблюдавам го внимателно как я разглежда. — Никаква суматоха не създава. — Приближавам и я накланям, та да я види по-добре.
Баща ми я измерва от горе до долу, но лицето му е непроницаемо.
Това е негова внучка независимо кой е бащата. Тя издухва балонче от устата си.
Баща ми няма отговор.
Аз имам. Сърцето ми е свито. Търся точните думи, очите ми се пълнят със сълзи.
— Кожата й е съвсем малко по-светла и виж… — Дори правя стъпка към него. — Очите й са почти черни като моите. — Косицата й се заплита между пръстите ми. — Това е само цумужи. Лизнатото на косата се смята за белег на гений. — Виждаш ли? Няма никакви къдрици. Няма да изпъква. И ще укрепне, знам го.