Баща ми вирва брадичка и се втренчва встрани от мен.
Приключил е с разглеждането й.
Скръства ръце зад гърба си и се залюлява на пети. Намествам бебето над хълбока си. Стягам се не само да изрека истината, а и да я приема.
— Хаджиме получи заповеди да замине. Знаеш за заплахата от Тайван. А сега военната му служба приключи. — Преглъщам гордостта си и продължавам. — Той не се върна. — Очите ми се пълнят със сълзи, но няма да заплача пред него.
— Значи ще се прибереш в къщата си и ще чакаш.
— Не. — Фокусирам се върху брадичката му, върху издигането и спускането на адамовата ябълка, навсякъде другаде, но не и към очите, неговите празни очи. Буцата в гърлото ми расте и едва успявам да изрека думите. — Не мога да се върна там, защото… — Свеждам глава в унижението си. — След като не е плащано, къщата е дадена на друго семейство.
Той издиша през ноздри и отстъпва назад, за да обмисли тази нова информация.
Изчаквам. Десет секунди. Двайсет? Изглеждат ми хиляда, преди той да заговори отново.
— И очакваш ли той да се върне?
Тонът му е равен, дори мек, сякаш е наясно, че силата на думите му може да ме отвее.
Чувствам, че може.
Сълзите преливат и мокрят бузите ми. Устните ми треперят. Зъбите ми затракват силно и аз бързо поемам дъх. Нареждам си да не плача, но е твърде късно. Аз вися на лозата между двата тигъра. Гладните мишки гризат, за да принудят движение от моя страна надолу или нагоре. Не знам в коя посока да поема. Кой тигър е по-лошият? Вдигам очи и изричам своята истина.
— Не. Не очаквам той да се върне.
Чакам за някаква реакция от баща си. Въздухът е твърде натежал. Твърде неподвижен. Сърцето ми блъска силно. Малкото птиче се размърдва в ръцете ми. Моля се да не се разплаче.
Челюстта му е стегната.
— И какви са плановете ти?
Той ще ме кара да му се моля.
Държи да се унижа.
Ще изисква да му падна на колене.
Поглеждам бебето си. Заради нея ще се моля. Привеждам се ниско.
— Бих искала да се върна у дома, Отосан. Да помагам за Кенджи и баба. Искам да заема мястото си като…
— Ами тя?
Вдигам очи и ги впервам в неговите.
— Тя е моя дъщеря.
— Тя е болна. — Той изсумтява и започва да крачи.
— Ще се оправи. Намерихме начин да я храним. — Не споменавам колко малко поема.
— Не можем да се нагърбим с бремето на такова дете. Медицинските разходи са твърде високи.
— Аз ще се грижа за нея!
— Трябва да помислиш и за името на семейството ни, а ако не за него, помисли за това дете. Тя е малка, болнава, вероятно ще има проблеми с развитието. Ами училището? — Гласът му набира сила с всяка крачка. — Къде би могла да постъпи?
— Аз сама ще я обучавам.
— Не може да се надява на приличен брак или работа. — Продължава да говори, сякаш нищо не съм казала. — Ако изобщо оцелее, ще бъде един скъп товар.
Изпречвам се пред него и започвам да нареждам умолително:
— Тя ще е добре. Ще се погрижа да наддаде на тегло и да е здрава. Аз ще я обучавам и ще се грижа за нея. Моля те, имам нужда да е с мен.
— Стига! — Дланта му разсича въздуха. — Ти имаш нужда. Ти искаш. Ти можеш. Достатъчно! — Лицето му е намръщено. — Тъкмо твоите желания те доведоха дотук. Какво искаш ти, сега не е от значение, Наоко. Този път ще стане както е най-добре. — Баща ми тръгва към вратата, но спира.
Изрича през рамо:
— Най-доброто за теб и най-доброто за това дете не са едно и също. Ти си добре дошла у дома. Разбираш ли това? Само ти.
Още една крачка, вратата се плъзва и баща ми вече го няма.
Разбирам, че все пак той е бил тигърът.
Глава 37
Япония, наши дни
Наоко пое дълбоко дъх и попи влагата от очите си.
— Сега знаеш историята ми, Тори Ковач, и аз на свой ред искам да чуя твоята.
Звукът на името ми ме върна в настоящето като удар с мокра кърпа. Бях измъкната от ярките цветове и богата култура на Япония от 50-те години в рязката и сурова действителност. Примигнах, за да съвместя младата седемнайсетгодишна Наоко — момиче, отхвърлено заради любовта си от всичко, познато й в живота, обвинявано за смъртта на майка си, принуждавано към невъзможен избор — със застаряващата над седемдесетгодишна Наоко, онази, на която баща ми бе писал, която бе обичал, от която бе имал дъщеря.
— Благодаря, че го сподели с мен — казах, наясно, че не е споделила всичко. Разбира се, аз самата също не бях разкрила всичко. Погледнах към писмото на татко, което още държах в ръце. За да науча останалото от нейната история, трябваше да споделя онова, което знаех за бащината си.