Тя бавно се поклони, погледна почти празната ми чаша, вдигна чайника и ми наля още.
Сърцето заблъска между ребрата ми.
— Виждам срещу какво си била изправена. И макар че баща ти силно ме озадачава, признавам, че съм объркана и от моя собствен.
Очите ми се отклониха от нея отново към писмото.
— Татко писал ли ти е преди?
Имах нужда тя да каже да. Имах нужда да знам, че се е опитал. Писмото му до Наоко бе хвърлило мост към миналото и като Уенди в „Питър Пан“ бродираше тъмна и неясна сянка в краката ми. Не можех да се отърся от нея. Където и да идех, тя ме следваше, нашепваше: Ами ако той ги е изоставил? Ами ако вината е негова? Това разбиваше цялото ми познание за татко, доверието ми в него, а след като научих какво е преживяла, имах нужда тя да освободи сянката.
Тя помълча за момент, обърната към миналото.
— Мисля, че в началото Хаджиме пишеше. Поне ми се ще да вярвам, че го е правил. — Веждите й потрепнаха и погледът й се върна към мен. — Но ако го е правил, баща ми и баба ми никога не биха ми ги дали. А малкото писма, които дойдоха след това, никога не прочетох. Зарових ги заедно с мъката си.
Сърцето ми подскочи. Наведох се напред.
— Защо? Не си ли искала да знаеш дали той не се опитва да се върне? — Въпросът ми изскочи бързо, преди да се овладея.
— Каква полза да знам, когато това нищо не би променило?
Тя погледна към плика, който държах, сякаш виждаше духове.
Аз също ги виждах и вдигнах писмото.
— Знанието променя всичко за мен. Откакто прочетох това, не спирам да се чудя що за човек всъщност е бил баща ми, защото в това тук няма логика. — Очите ми подириха нейните. — Как е могъл татко, човек, който живееше за семейството си, да изостави друго семейство? Млада съпруга? Дете? Как е могъл да го стори и никога да не спомене за това? Това не е моят баща. Нещо трябва да се е случило.
— Тогава вече сама знаеш и отговора на собствения си въпрос.
Замислих се, объркана, над думите й.
Наоко наклони глава.
— Хаджиме добър баща ли беше?
— Да. Най-добрият.
Веждите й се събраха.
— Как тогава да знаеш нещо друго би ли променило това?
И ето я нея.
Истината.
Лична истина. Може би единствената от значение.
— Права си. Не го променя. Човекът, когото познавах, беше прекрасен баща. — Вдигнах рамене, смутена от емоцията, която задавяше говора ми. — Но аз познавах мъжа, Наоко. Не момчето, което е бил преди това.
— Аз пък познавах момчето, не мъжа, който щеше да стане. — Тя отново преплете пръсти в скута си. — Така че, разбираш, да знам повече, и за мен не би променило нещо. Не променя това, че младеж от Америка ме обичаше толкова много, че научи езика и обичаите ни, за да се срещне със семейството ми на чай. Не променя факта, че нае малка схлупена къща и се готвеше за живот с мен там. Не променя как ми обрече сърцето си във вълшебна сватба под дърветата.
— Не променя и обстоятелството, че по каквато и ще да е причина не се е върнал.
— Да, така е и все пак… — Очите й проблеснаха. — Баба ми казваше: „Човек има хиляда планове, а небесата — само един“. Как ли са се смели небесата на нашите намерения. — Наоко наклони глава и на лицето й се изписа замислена усмивка. — Но дори небесата не могат да променят истината. Въпреки всичко ние се обичахме.
Кимнах и също се усмихнах, но усмивката ми помръкна, като си спомних друга истина. Тяхната дъщеря.
— Според това — размахах писмото — баща ми не е знаел къде е дъщеря му, нито какво се е случило. — Пулсът ми се ускори. — Ще ми кажеш ли? Моля те.
И тогава останахме да седим в мълчание. Тя с нейната дъщеря от Хаджиме и аз с жената, която той бе обичал някога.
— Окаасан?
Обърнах рязко глава при познатата дума.
Наоко се обърна към вратата на патиото, където се появи жена, после я поздрави на японски. Но жената не гледаше Наоко, взираше се в мен.
Седях замръзнала.
Кръвта се оттече от главата ми. Сигурна съм, че побелях като призрака, който копнеех да видя. Тя беше по-голяма от мен, но беше ли възрастта й точната? Трудно бе да се каже. Чувствата ми бликнаха необуздани. Търсех да разпозная баща ми в лицето й, но установих единствено, че приличаше на Наоко. И все пак, може би…? Под известен ъгъл? Имаше същата костна структура като Наоко и същите топли черни очи.
— Здравейте — каза тя и се поклони.
Същите прелестни маниери.
Успях да кимна леко, но не бях способна да проговоря.
По дяволите, трудно ми бе дори да дишам.
— Тори, това е Шиори — каза Наоко. — Шиори, това е новата ми американска приятелка, журналистка, която подготвя статия за къщата за „Токио Таймс“. — Беше ред на Наоко да стрелне поглед изкосо.