Задържах го объркана.
Дали дъщерята бе в неизвестност за миналото на Наоко, или пък може би тя не искаше да злепоставя гостенката, послужила си с лъжа.
Наоко отново погледна към дъщеря си.
— О, да, цветята. — Тя стана и взе бамбуковата кошница, която бе поставила до себе си. — Всяка седмица откъсвам най-хубавите цветя за дъщеря си, та да знае тя колко е важна за мен. — Кимна и я подаде на Шиори.
— Бере достатъчно и за всичките й приятели — каза Шиори на английски с кротка усмивка. Плъзна кошницата в извивката под лакътя си, както бе направила и майка й по-рано, и отново заприказваха на японски.
Аз наблюдавах, анализирах, взирах се. Тази жена можеше да е моя сестра.
Шиори направи лек поклон и се обърна да си върви.
Наблюдавах я как излиза, а очевидните въпроси вече бяха готови на нетърпеливия ми американски език. Когато тя се скри от поглед, пуснах го на воля.
— Това тя ли беше… искам да кажа дали тя е… Трябва да знам. Моля те. — Сълзи замъглиха очите ми.
Наоко не отговори, вместо това ми посочи възглавничката.
Предложих размяна и вдигнах плика.
— Тя има нужда да прочете това, да знае какво моят баща, нейният баща е мислил за нея. Че я е обичал. Ще ми позволиш ли да го направя заради баща ми? — Последното изречение задави гърлото ми.
Очите на Наоко блестяха от сълзи.
— Моля те, Наоко. Ако Шиори е моя сестра, искам да й разправя за него. Да моля за прошка от негово име и… — Притиснах сърцето си. — Да поискам да ми прости, че аз имах бащата, от когото тя е била лишена. Но ако тя е в неизвестност и ти предпочиташ да си остане така, ще те разбера… И все пак поне ти трябва да знаеш… — Протегнах го, молех с очи. — Наясно съм, че нищо не променя, но това писмо означава нещо.
Когато тя не понечи да го вземе, протегнах ръката си още по-близо към нея.
— Моля те, това ще означава нещо и за мен. Нека го направя вместо баща ми.
Гласът ми пресекна, изгубил битката с чувствата.
Наоко погледна омачкания плик, премести очи към мен и после извънредно внимателно го пое от ръката ми. Извади грижливо писмото на татко, сякаш думите вътре бяха чупливи, и разгъна единствения лист, за да открие малко парче конец.
— Запазил го е. — Тя се усмихна.
— Червената нишка на съдбата — прошепнах, когато схванах връзката с нейния разказ. — Това е конецът, който си му пратила заедно с бележката си.
— Да. — Тя кимна с блеснали от сълзи очи. Примижа срещу писмото. — Почеркът му си е останал все така ситен. — Засмя се и обърна листа към мен да го видя. — Оставяше ми бележки, а аз го подкачах: „Буквите ти са твърде дребни, Хаджиме“. — Подаде ми листа. — Би ли ми го прочела ти?
Взех писмото на татко и погледнах думите му. Прокашлях се, за да освободя стегнатото си от емоции гърло и тихо го прочетох за стотен път, та Наоко да може да го чуе за пръв път.
Мое най-скъпо Щурче,
Надявам се това писмо някак си да открие пътя си до теб и да те завари в добро здраве и заобиколена от любими хора и семейството ти. Моля се това семейство да включва и част от мен.
Без никакви очаквания от моя страна искам единствено да знам, че дъщеря ни е добре. Ако това ти е по сърце, искам нашето малко птиче да знае, че дори днес все така е в моето сърце.
Аз съм стар човек, Щурче. В края на живота си съм, когато вече идват болките. Държа да знаеш, че не съм съжалил за миг за любовта си към теб. Но задето те изгубих, заради това как и защо се случи, съжалявам толкова много.
Твой Хаджиме
Наоко закри уста с длан. Този път, когато й подадох писмото, тя го пое с две ръце и го притисна до гърдите си.
Вдигнах рамене.
— Знам, че е кратичко…
— Какво друго има да се каже? Той ме е обичал, искало му се е нещата да са различни, помнил е нашето Малко птиче. — Тя кимна, пое дълбоко дъх и го изпусна, сякаш го бе задържала у себе си цял един живот.
Усмихнахме се една на друга.
Тя отправи поглед към небето, изпъна рамене и най-сетне ме погледна със събрани вежди право в очите. Наклони глава и аз разбрах.
— Шиори не е Малкото птиче, нали?
— Не. Съжалявам.
— Мисля, че може би го знаех. — Не ми оставаше да сторя нищо друго, освен да задам наболелия въпрос, увиснал помежду ни. Онзи, който ме бе довел на хиляди километри през света. — Ако Шиори не е моята сестра, Наоко, тогава къде е тя? Не мога да си тръгна, докато не разбера. Не мога.
Раменете й се отпуснаха.