— Мисля, че пък аз знаех това. — Тя внимателно сгъна писмото и го пъхна в плика, лежащ в скута й. После отпи от чая, вгледана в мен над ръба на чашата си. — Просто да знаеш такава истина, не е достатъчно. Първо трябва да разбереш. И се иска смелост от страна на двама души. От онзи, който ще го каже. И от онзи, който ще го чуе.
В болницата татко ме беше попитал: „Слушаш ли ме?“.
— Слушам те — отговорих.
Тя кимна.
— Баща ми постави ултиматум пред мен. Да, в крайна сметка той се оказа тигърът. Думите му отекваха в мен. „Най-доброто за теб и най-доброто за това дете не са едно и също.“ Условието да живея в бащината си къща включваше само мен. Ако живеех сама, не би имало как да се грижа за бебето си. Какво можех да сторя? Вкопчих се в лозата, държейки моята ягодка между двата тигъра, и трябваше да бързам, защото мишките вече я прегризваха…
Глава 38
Япония, 1958 г.
Седя в покритата Зен градина на монасите с Малкото птиче и разсъждавам над казаното от баща ми: „Най-доброто за теб и най-доброто за това дете не са едно и също“.
С върховете на пръстите на краката си подритвам студения пясък. Градината се вижда от окръжаващите галерии, но аз съм върху голям плосък камък в средата и чертая и разтурям идеални линии с краката си.
Буря в спокойното пясъчно море на монасите.
Галя с връхчетата на пръстите си тънката косица на дъщеря ми. Тя е мека и тъмна като моята. Макар че кожата й е много по-светла, е пожълтяла от жълтеницата. Почти свети на фона на черните й мигли. Много е слабичка и дишането й е затруднено.
Боря се за перспектива.
Иска ми се да можех да посетя гроба на Окаасан. Единична плоча с имената на майка ми и баща ми, гравирани отпред. Името на майка ми е в черно, за да се отбележи, че е починала, докато това на баща ми остава в червено като знак, че чака да се събере с нея. Всички гробове са маркирани по този начин. Красиво е, колкото е и печално.
Гробището е странен миниатюрен каменен град, истински метрополис за насекоми, но там бих открила утеха. Бих помолила за напътствие. Бих чакала знак.
Без пари как бих могла да защитя детето си? Как бих я осигурила и хранила? О, аз ще я обичам, но любовта не храни болно бебе, та да оздравее, нито му дава закрила и топлина.
Виж докъде ме докара любовта.
Баща ми е направил значително дарение за манастира и срещу него очаква бързото ми завръщане. Абатът вярва, че баща ми е отстъпил. Не знае, че само аз съм добре дошла в дома му.
— Наоко, ти ли си там, дете? — извиква Хиза от пътеката.
— Да, тук съм — отвръщам и тя неочаквано прекосява Зен градината, като добавя към нея свои вълни.
Сестра Сакура ме изненадва още повече, защото върви на крачка по-назад.
— Утре сутринта монасите ще припаднат — смее се тя, като забелязва как съм нарушила мирния им труд. Повдига очила нагоре и поглежда Малко птиче, сгушена в скута ми. — Яде ли тя?
Поклащам глава. Не успях да й дам нищо с капкомера.
Сякаш знае какво я чака.
Гласът ми пресеква.
— Нямаме къде да идем.
— Как така? — пита Хиза. — Баща ти беше тук.
— Баща ми иска само мен. — Взирам се в детето си, тъжна заради суровата му съдба. — Отказва да приеме нея, твърди, че няма място в семейството ни. Твърди, че е много болна, че грижите за здравето й ще са скъпи и безсмислени. — Изричам думите задъхано. Сърцето ми копнее за подслон.
Сестра Сакура въздъхва тежко.
— В известен смисъл, дете, баща ти е прав.
— Какво? — отмятам рязко глава. — Как така ще е прав?
Сестра Сакура свежда брадичка. Широките ръкави на расото скриват пръстите й.
— Тя наистина е много болна и не се храни. — Поклаща глава. — Мисля, че е само въпрос на време.
— Не… — По бузите ми потичат сълзи. Не си правя труда да ги избърша. — Тя ядеше. — Обръщам се към Хиза. — Не може ли да остане тук, при вас? Ще идвам всеки ден или пък ще остана. Тя ще прояде, знам, и… — Чувствата давят думите ми, почти се задушавам. — Ще платя. Ще измисля начин.
— Наоко, не става дума за пари — казва сестра Сакура и сяда до мен. Прегръща ме с една ръка. — Съжалявам, дете. Няма какво да се направи, освен да се чака.
— Ами онзи дом в Оизо? — питам и се измъквам изпод ръката й. — Онзи за деца със смесена кръв?
Сестра Сакура навежда глава. Обръщам се към Хиза, но тя отклонява погледа си.
— Те ще я вземат. — Вече плача и притискам бебето плътно до себе си. — Ще ми помогнете ли да я отведа там? Моля ви.
Хиза бърше очи.
— Там единствено би умряла сама.
— Не! Не може да знаеш това! — Изправям се и клатя глава. У мен се надига яростна горещина и ноздрите ми пламват при всяко издишане от опитите да задържа всичко у себе си. Нямам думи.