Имам само гняв.
Той изригва в низ от обвинения.
— Как може да говорите така? Защо преди се преструвахте, че ви е грижа, а сега не искате да помогнете? — Раменете ми се тресат и аз се сгушвам към бебето си. — Защо никой не иска да ни помогне? — Виковете ми са беззвучни, защото вече не мога да дишам.
Не мога да дишам.
— Наоко, моля те.
Сестра Сакура и Хиза се изправят и се мъчат да ме успокоят.
Извън себе си съм. От устните ми се изтръгва отчаян вопъл.
— Не. Не…
Обръщам се и хуквам далеч от Зен градината. Тичам към стаята си.
Бягам от тяхната горчива истина.
В стаята си залюлявам бебето. Хиза стои пред вратата, в случай че реша да я повикам, но аз не го правя. Искам да съм сама.
Свила съм се на една страна, сгушена до сладката си дъщеричка. Сълзи се стичат по бузите ми една след друга. Оставям ги да капят. Вътрешностите ми са свити, задето трябва да избирам между две тъй зли съдби. Накъдето и да се обърна, каквото и да направя, всичко става така, както го е решила моята орис.
Засега разправям на моето Малко птиче приказки. Тя заспа още преди часове, но аз все пак говоря. Говоря, докато гласът ми пресипва. Прозявам се, но отказвам да падна в клопката на съня, защото той е крадец, който отмъква ценно време, а аз нямам време за губене.
— Я да видим сега, разправих ти за дарбата да нанасяш обиди и онази как била открадната луната… о, но не и любимата ми приказка. Тази не съм я споделила с теб. — Намествам се и прочиствам гърло, за да се представя възможно най-добре. — Карах баба да ми разправя тази отново и отново. Преправените й гласове ме разсмиваха. Четирима монаси били дали обет за мълчание… — Спирам и съм неспособна да продължа, защото знам, че тя никога няма да чуе версията на баба.
Вместо това през сълзи й разказвам за Хаджиме, как се срещнахме, как се обичахме и колко горд бе в онзи ден на кораба, когато разказваше на всички, че ще става баща. Разправям й за храброто сърце на Окаасан и как ми донесе сватбената рокля. Как остана да ме види облечена в нея, колко много имам нужда от нея сега.
Приказвам на Малкото птиче с цялото си сърце, защото то се чупи непоправимо.
Какво още? Милвам хлътналите бузки. Какво друго мога да споделя? Че бих искала нещата да бъдат различни, но онова, което аз искам, не било най-доброто.
— Съжалявам, Малко птиче — шепна й до ухото, а по страните ми се стичат сълзи. — Знай, че беше желана и обичана и че ще мисля за теб всеки ден през живота си. Всеки ден, заклевам се. — Тя издава хрипове сега. Сякаш знае.
— С Жин и Хацу сключихме договор — казвам, като се отдръпвам, за да видя очите й и галя косата й. — Обещахме си една на друга, че ще изтръгнем бебетата си от костеливите мъртвешки ръце на матроната Сато, че няма да оставим духовете ви да блуждаят. — Целувам главичката й и избърсвам очи. — Дадох обет, ако не мога да те задържа при мен или не успея да те запазя, да издиря брат Дайган. Да му позволя да те отведе с чест и почит в по-добър дом. — Раменете ми се разтрисат. — Но не го искам, кълна се.
Свивам се до бебчето си и плача напълно съкрушена. Толкова глупаво бе да вярвам, че съм изчерпала болката си. Аз съм бездънна.
Тя примигва с мастилените си очета и аз знам, че разбира.
Лозата е съвсем изтъняла.
Време е.
Гърлото ми се стяга, балон е издул дробовете ми и заплашва да се пръсне. Напира навън, докато аз се стремя да задържа всичко вътре. Гърдите ми конвулсират без дъх. Лицето ме боли от напрежението. Ще удържа думата си заради нея, ще я удържа.
Поглеждам навън. Моментът е дошъл.
С повитото бебе и облякла всички дрехи, които притежавам, се изнизвам покрай Хиза навън. Оставила съм бележка за Сора. „Благодаря ти“, написах. Няма нужда от повече. Монахините ще й помогнат да роди силно и здраво бебе, после ще уредят то да бъде дадено в дом за осиновяване. Хиза каза, че там Малко птиче би умряло само. Няма да допусна да се случи това. Брат Дайган няма да го допусне.
Поемам с бърза крачка. Студеният въздух щипе затоплената ми кожа, докато се придвижвам към портата. Минавам през нея и буквално затичвам по дългия път.
Не поглеждам назад. Никога няма да се върна.
Монетата на ориста е хвърлена високо във въздуха. Надявам се на чудо, на някакъв обрат в кроежите на съдбата, но и двете страни на монетата показват едно и също. Най-доброто за мен и най-доброто за моето дете не са едно и също.
И тъй, ще открия брат Дайган, ще прегърна дъщеря си силно, както Окаасан бе направила с мен, и също тъй кратко, ще я предам и ще освободя моето Малко птиче.