Аз.
Глава 39
Япония, наши дни
Преглъщах сълзите си и гледах в нищото. Да предаде дъщеря си след всичко това. Как бе могла да го понесе Наоко? Избърсах влагата под очите си и се опитах да се овладея, но лекото треперене на гласа ми издаде чувствата ми.
— Съжалявам. Дори не мога да си представя колко ти е било тежко.
Веждите й надвиснаха над пълните със сълзи очи.
— Макар да не изпитвам никакво съжаление, че обичах баща ти и нашата дъщеря, тази любов донесе последици за цял живот. После ли? — Тя отмести поглед. — После вече не можах да го понеса. Бе невъзможен мрак, така че се опитах да удавя мъката си в реката с три брода.
Покрих уста с длани, уплашена от онова, което тя щеше да изрече.
— Ала болката, която щях да причиня на Кенджи с още една загуба, натежа повече от камъните, които бях сложила в куфара си. Как бих могла да му причиня още страдание? А и бях сключила договор с Жин и Хацу, така че размотах колана на дрехата си и седнах на брега, като взех да съпоставям греховете на матроната Сато със собствените си. Реших, че моята доживотна присъда на наказание трябва да подсигури матроната да получи своята.
Положих огромно усилие да се сдържа и да не се пресегна да стисна ръката й.
— И получи ли я тя?
— Абатът удържа на думата си и уведоми властите. Те на свой ред дойдоха при мен. Матроната беше арестувана, съдена и призната за виновна. — Наоко отпусна рамене. — Само че тя лежа едва четири години.
— Четири? — Смръщих вежди и поклатих глава. — Само толкова?
— Да, но пък затвориха родилния дом. Така че абатът бе прав с неговата история за морската звезда. Макар със Сора да не можахме да ги спасим всичките, усилията ни помогнаха на някои.
— И на мен също — прошепнах, защото тя бе дала сестра ми нейде. Седях и обмислях истината в думите на Наоко. Сърцето ме болеше за нея, за всички тях, но също така в него припламна надежда. Сестра ми бе там някъде.
Като журналист, разследването бе в мозъка на костите ми. С подновена целеустременост започнах да изстрелвам въпроси.
— Знаеш ли къде я отведе брат Дайган? С какви агенции за осиновяване работеше той? В този дом ли се озова тя? Дали е останала в Япония, или е заминала за Щатите и регистрирали ли са име?
— Име ли? — Очите на Наоко се разшириха. — За мен тя е само Малкото птиче. С това име я пуснах на свобода. И като споделих историята, надявах се да освободя и теб, дъщерята на Хаджиме. — Наведе брадичка и събра вежди.
Усетих, че иска да оставя вече темата, но аз бях толкова близо да открия сестра си. Бях изминала целия този път.
— Знам, че мога да я намеря, Наоко. — Знаех на кого да се обадя и как да разследвам. — Дори да нямам името й, ти ми даде това на брат Дайган и на дома в Оисо. — Сърцето ми блъскаше в гърдите. — Има ли друго, което би ми помогнало да я открия? Сещаш ли се за нещо?
— Не. — Тя хвана ръцете ми, стисна ги, после обърна дланите ми нагоре. — Разправих ти нашата история и тази на Малкото птиче. Какво ще правиш с нея, сега е в твоите ръце.
Пусна ги, дланите ми увиснаха за миг, после аз ги събрах и ги притиснах към сърцето си. Тя ми бе дала своя най-ценен дар, така че аз трябваше да й върна също тъй ценен дар, който никога не ми бе принадлежал в действителност.
Развързах от врата си шала на майка ми. Всяка нишка криеше спомени. Неделни излети с колата, глупави песнички, руса коса, развявана от вятъра. Но като знаех, че нишките са попили по-напред спомените на Наоко, подадох й го.
— Мисля, че е твой. Татко каза, че възнамерявал да го даде на мен, но майка ми го открила и какво можел да й каже той? — Даде го на мен, преди да умре, и ми каза, че е много важен. — Протегнах го напред. — Сега разбирам защо.
Наоко прекара пръсти по красивата коприна, но не го взе.
— С връщането му ти помогна на Хаджиме да удържи обещанието си. — Очите й срещнаха моите. — Може ли сега да помоля теб да ми обещаеш нещо в замяна?
— Разбира се, всичко.
— Ако откриеш моето Малко птиче, ще й дадеш ли този шал? Кажи й, че е предаван между бащи и дъщери, между съпрузи и два пъти е пропътувал през океана. Че носи не само надежди, но и всичката ни обич. — Очите й отново заблестяха и тя се усмихна със стегнати устни.
Обещах.
— Наоко? — Възрастен мъж с кафяви панталони и синя риза на тънко райе надникна откъм къщата.
— О, съпругът ми — каза Наоко и се изправи. — Дошъл е да ме съпроводи до дома.
Погледнах го с любопитство и също станах.