Той мина през вратата към вътрешния двор, видя ни и закрачи към нас. Косата му бе посивяла, също и покаралата му брада. Като Наоко той излъчваше изисканост.
Отправи ми лек поклон.
Не бях сигурна какво да кажа, тъй като тя изобщо не го беше споменала. Смутена, просто отвърнах на жеста му.
— Простете, но очите ви… — Усмивката му се разшири. — Не бях виждал тъй сини очи, откакто прочутата кинозвезда Мерилин Монро беше на меден месец в Токио. И, боя се, че също като нейните ме хипнотизираха.
Сърцето ми подскочи чак до гърлото. Това бяха същите думи, казани на Наоко в нейната история. Той ли бе това? Напрежението изстреля думите ми.
— Вие сте Сатоши?
Може би все пак бяхме споменавали съпруга й. Много пъти. Разбира се, че беше той. Висок, с впечатляваща осанка. А и начинът, по който говореше — обмислено и премерено.
Когато той не отговори, усетих грешката си.
— Много съжалявам. Заради историите, които чух от нея, реших, че вие сте младежът, за когото говореше. — Бузите ми пламнаха и знаех, че съм се изчервила.
Той се засмя звучно, после докосна рамото ми.
— Моля ви, за мен е чест да бъда посрещнат с такъв ентусиазъм.
— Аз пък съм извънредно сконфузена. — Забих поглед в краката си с извинителна усмивка.
— Аз съм сконфузената — намеси се Наоко, за да изглади неловкостта. — Описах го така подробно, естествено беше веднага да го познаеш. Моля те, позволи ми официално да ти представя съпруга си Сатоши Танака.
— Вие сте значи — засиях. — Страшно много се радвам, че е така. — Кимнах и ги погледнах двамата заедно. Наоко се бе омъжила за Сатоши. Така бе редно. Не можех да въздържа усмивката си.
Той се поклони, също усмихнат.
— Много се надявам да съм оправдал очакванията.
— О, да, и още как.
— А това, Сатоши, е моята нова скъпа приятелка госпожица Ковач. Тори Ковач.
— Тори?
Усмивката му се смекчи. Сатоши се обърна към Наоко и двамата размениха погледи. Цял един разговор без думи.
За пръв път ми се искаше да имам преводач.
— Е, няма да ви задържам повече. — Направих крачка, но се поколебах. — Наоко, ако открия нещо… — Не бях сигурна колко мога да кажа пред Сатоши. — Мисълта ми е, искаш ли да се свържа с теб? Би ли желала да научиш до какво съм се добрала?
Помежду ни падна мълчание.
— Срещнах се с теб, Тори Ковач, и онова, което искам, на което се надявам, е ти най-сетне да се помириш с миналото на баща си. Знай, че срещата ни, това, че узнах името ти, внесе мир в моята душа. — С тези думи тя отстъпи назад и направи дълбок поклон.
Искаше ми се да я прегърна. Да ги прегърна и двамата. Но на свой ред се поклоних, после повдигнах шала, за да кажа Няма да забравя, благодаря ти и милион още неизречени неща.
Със Сатоши си разменихме сърдечни усмивки и с леко кимване аз тръгнах да си вървя. Когато наближих улицата, обърнах се за последен път.
Фамилната къща на Наоко на хълма бе заобиколена от цъфнали в бяло дървета. Тук баща ми бе дошъл на чай с краля на империя, мечтал бе за различен живот и се бе борил срещу желанията на небесата.
Сигурно никога вече нямаше да се върна, за да видя Наоко и Сатоши, но пък нямаше да ги забравя. С шала на Наоко бях понесла тяхната история — нашата история — по-нататък с надежда и обич.
Полетът ми беше чак на другия ден сутринта, но ако се наложеше, можех да хвана и по-късен. Отказвах да замина, без да съм посетила манастира и да попитам за брат Дайган и сиропиталището.
Глава 40
Япония, днешни дни
Във влака, който ме отвеждаше към Хирацука, за да посетя манастира, в главата ми препускаха въпроси: „Ами ако“. Ами ако в манастира разполагаха с достатъчно информация за брат Дайган? Ами ако сиропиталището поддържаше архив от документи? Ами ако успеех да намеря сестра си?
Сподавих смеха си. Отново изпреварвах събитията. Ами ако в манастира нямаха представа кой е брат Дайган? Ами ако, както и във военните архиви за баща ми, и тук ударех на камък?
Какво щях да правя тогава?
Щях да посетя статуята на Момичето с червените обувки. Дори и това да означаваше по-късен полет. Дължах го на Наоко, на сестра ми, на татко — заради всичко онова, което се беше опитал да ми каже. Момичето с червените обувки стои на пристанищата от двете страни на океана, за да ни напомня за хилядите невинни деца, изгубени помежду тях.
Които все още бяха изгубени.
Ами ако това можеше да бъде намерено?
Съществува връзка между роднините и нещо като естествена макара, с която да ги притегляш към себе си. Чувствах, че съм близо. Седнах и избърсах сълзите от бузите си. Чувствата ми се бяха разбушували.