Влакът спря, слязоха пътници и моят вагон кажи-речи се опразни. Почти бях стигнала. Стомахът ми се стегна от развълнувано очакване. Следващата гара беше Хирацука, а манастирът бе на кратко разстояние пеша.
Възнамерявах да тичам.
Гледах прелитащия покрай прозореца пейзаж. Сънливата местност, която си бях представяла от разказите на Наоко, изобщо не отговаряше на градския облик с модерни сгради наоколо. От другата страна на железопътната линия беше морето. Дори то създаваше впечатление за индустриализация.
Влакът забави скорост и аз скочих в готовност. Като слязох на перона, морският въздух ме поздрави със солена целувка и влажна прегръдка. Зачудих се в коя посока да хвана. Наоко беше казала, че от гарата се върви направо, но улицата се разделяше на две.
— Извинете? — изрекох, но жената се усмихна и продължи напред.
Дръпнах се, за да направя място на велосипед, но така само принудих мопед да кривне встрани. Отскочих и едва запазих равновесие. Магазини, офис сгради и трафик от велосипеди помежду им. Хирацука ни най-малко не беше успано провинциално градче, а гъмжеше от движение.
И все пак на телефона си не можех да извикам никаква карта. Само едно деление. Влязох в магазин и надникнах зад щанда. Възрастен човек седеше пред малък телевизор и се хранеше. Усмихна се.
— Здравейте. Нататък ли е манастирът? — попитах и посочих към улицата. — Монаси? Брат Дайган?
Той сбърчи нос и усмивката му изчезна. Повторих питането си, после се отказах, излязох и поех накъдето сама бях посочила.
Колкото повече вървях, сградите ставаха по-раздалечени. Административните отстъпваха пред жилищни сгради, а те — пред скромни къщи, повечето от които бяха изоставени. Някои бяха с пробити покриви и липсващи врати и прозорци. Бях чела, че над осем милиона домове са изоставени поради застаряването на японската нация и намаляващия брой на населението, но да го видя с очите си, бе зашеметяващо. Призрачният град бе още по-злокобен на гаснещата слънчева светлина. Ускорих крачка. Боях се, че ще заваря манастира затворен. Ако изобщо го намерех.
Наоко бе казала, че разстоянието не е голямо, но аз доста бях повървяла вече. Попитах още неколцина души, но нищо не можах да им разбера. Един сочеше наляво, друг надясно. Благодарих им с поклон и продължих да вървя все в същата посока.
По протежение на пътя от отсрещната страна имаше висока ограда.
Сърцето ми подскочи. Бамбукова ограда.
Дори не ми бе хрумвало, че родилният дом още може да е там.
Прекосих улицата и надникнах между стъблата, но оттатък видях само гъсти храсти. Припомних си думите на Наоко: Опитваме се да се доберем оттатък. Детето ми, ти вече си от другата страна.
Тя бе искала да излезе, а ето ме мен, петдесет години по-късно, отчаяно да се опитвам да вляза. Вместо заключена порта входът представляваше открита арка. Осмелих се да пристъпя вътре, като гледах да не се спъна по пътеката, осеяна с неравни павета. Късното слънце хвърляше променливи сенки, които погълнаха улицата зад мен. Птици записукаха предупредително при нежеланото ми пристигане.
От двете ми страни имаше гъста гора, която продължаваше и напред. Тъкмо обмислях да се върна обратно, когато някой извика на японски. Бях влязла в чужд имот. Не беше редно да съм там.
Над хълмче се появи първо плешивата глава на мъжа, а после и останалото от него. Беше монах в бяло. Робата му се вееше като метла, докато вървеше към мен. Носеше малка торбичка, сякаш се връщаше от магазина. След като извика, той потропа с бастуна си по земята.
Помахах му и го доближих.
— Здравейте, има ли родилен дом там отзад?
Той примигна и се втренчи в мен. Може би не говореше английски, но след като бе монах, все пак можеше да разпознае името.
— Познавате ли брат Дайган?
Гъстите му вежди се свъсиха.
— Брат Дайган, помагал е за бебетата?
Той повдигна глава.
— А, бебетата. — Потупа корема си и на кръглоликото му лице се появи усмивка. Очите му се извиха като полумесеци. — Оджидзо-сама, брат Дайган?
— Ъъ… да.
— Добре, да. Ела. — Той се понесе напред. Когато не го последвах, повтори и зажестикулира разпалено. — Бебета. Оджидзо-сама, Дайган, ела.
Може би още беше родилен дом? Надявах се да не ме е взел за бременна.
Настигнах го и завървях редом с него. Някъде напред ромолеше вода. Поток? Да, малък пешеходен мост. Упоритата риба на Наоко. Усмихнах се и погледнах надолу, докато прекосявахме. В плитката вода кръжаха риби със златни перки, бели и черни. Именно тук бяха стояли Сатоши и Наоко и бяха приказвали за легендата. И той бе прав: Наоко беше като рибата, упорита и борбена. Наоко също е била права. Нужно й е било да е такава.