Напред дърветата се разделяха. Видях сграда с ръждивочервени керемиди. Или може би слънцето й придаваше този оттенък. Около нея бяха присъединени няколко по-нови постройки.
— Това родилният дом ли е?
Той поклати глава и кривна не към къщата, а по странична пътека и посочи напред. Новата пътека беше по-тясна и обрасла. Трябваше да вървим един след друг. Ускорих ход, за да не изоставам. Теренът се снижи по склон, а после се заиздига още и още.
Слънцето вече залязваше и аз се разтревожих дали не съм направила голяма грешка. Дали манастирът не беше затворен вече.
— Добре, бебета.
Монахът пред мен спря. Пред него слънцето светеше ярко, а зад гърба му хвърляше тъмни сенки.
Клон закачи ръкава ми и аз спрях, за да го освободя.
— Ела — повика ме с жест монахът, подобно на котката с щастливите благословии.
Направих още една широка крачка през гъсталака, за да застана до него, после примигнах на светлината и ахнах. Сякаш диви червени цветя изпъстряха избуялата трева докъдето поглед стигаше.
— Виждаш ли? — махна към полето монахът. — Бебета.
В спомените си чух Наоко да прошепва: При просеката земята кърви в червено и аз се взирам в бременния издут корем на смъртта.
Беше красиво и смущаващо. Бетонните скулптури с лигавници и шапчици от червен плат бяха навред, някои подредени в стройни редици, други по склона, трети една срещу друга сякаш в безмълвен разговор.
Монахът се обърна да си върви, но аз го потупах по рамото. Явно ме бе разбрал погрешно.
— Не, искам информация за брат Дайган. Брат Дайган, който е помагал на бебетата.
— Да. Там.
— Там ли? — примигнах.
Той посочи към статуя.
— Там.
— Това е статуя Джидзо. Аз търся сведения за брат Дайган.
— Да, Джидзо-сама Дайган. Там. — Той посочи друга. — И там.
Погледнах към просеката надолу в опит да разбера какво ми казваше. Една статуя Джидзо ми се усмихваше с избелял до розово-червен лигавник. Извъртях се на пети към монаха и посочих.
— Това? Това е брат Дайган?
— Да, Оджидзо-сама Дайган — смръщи той плътните си вежди.
— Ами тази? — попитах, като почти крещях и посочих друга.
— Да. — Монахът отново направи жест към цялото поле в червено. Онова, сред което сега стояхме. — Всичко е Оджидзо-сама Дайган.
Костеливи пръсти пробягаха по дължината на гръбнака ми. Пръсти, които стискаха мънички нослета и заглушаваха плача.
— Оджидзо-сама… — Изрекох го бавно, разчленено по срички. — О-джидзо. — Ченето ми увисна.
Статуи Джидзо.
Всичките.
Наоко бе казала: „Мизуко, водните деца — мъртвородените, недоносените, абортираните — не могат да прекосят сами. Джидзо носи бебешко облекло, яркочервен лигавник и шапчица, за да покаже връзката им“.
Очите ми се напълниха със сълзи. Брат Дайган не беше монах, който е помагал на бебетата да си намерят нов дом, поне не в света на живите. Той беше духът, помагал на бебетата да пресекат отвъд. Наоко всъщност ми го беше казала.
Сърцето ми подскочи.
О, господи, сключеният договор.
„Ако не можехме да задържим бебетата си или да им дадем сигурност, щяхме да издирим брат Дайган и щяхме да му позволим да ги отведе с чест и почит в по-добър дом. После не можех вече да го понеса.“
О, Наоко.
Обърнах се задъхана и се огледах за монаха.
— Почакай! — извиках и го подгоних. — Почакай! Моля те.
Той се обърна и бялата му роба се развя.
— Къде са другите бебета? — Сърцето ми биеше хаотично. Душеше го страх. — Наполовина япончетата, Хафу. — Посочих към полето. — Къде са Хафу?
— А… — Свъсените вежди на монаха се повдигнаха и той ме поведе.
Последвах го, като дишах дълбоко, обзета от страх какво щях да открия. Джидзо с малките им каменни личица ни наблюдаваха, като минавахме край тях. Едно имаше издути бузки и се усмихваше. Друго се мръщеше. Някои се молеха в мълчание.
— Там — посочи монахът.
Горичка от чуждоземни дървета, точно както я беше описала Наоко. С тъмносива кора и вретеновидни листа, подобни на пръсти. Някои се извисяваха високо в небето. Повечето стигаха малко над главата ми. Тук лежат бебетата със смесена кръв, бе казала Хацу на Наоко.
Огледах пейзажа, като очаквах малки немаркирани могилки от пръст. Вместо това напред бяха пръснати статуи Джидзо освен под едно по-изпъкващо дърво. Там статуи Джидзо бяха прегърнати в съвършен кръг, шапчиците и лигавниците им контрастираха с бели цветя. Ахнах.