Хризантеми.
Всяка седмица откъсвам най-хубавите цветя за дъщеря си, та да знае тя колко е важна за мен… Бере достатъчно и за всичките й приятели. Припомненият разговор между Наоко и Шиори сякаш проби дробовете ми.
В ушите ми забумтя кръв. Сълзите закапаха една след друга. Направих крачка, после още една и още една. Докато не се изправих лице в лице с истината на Наоко. С тази на баща ми.
С моята собствена.
Паднах на колене, приведох се и заплаках.
Намерих я, татко. Намерих сестра си.
Беше заобиколена от приятелчета.
Едно, две… Преброих шест. Хацу е избягала, както и Сора, бебето на Жин — онова с домашнотъкания шал… Може би и това на Айко, на Чийо и Йоко — момичето, което Наоко така и не е видяла, но е чула плача на бебето. За повече не се сещах.
Всяко си имаше свое лице — две се усмихваха, две плачеха, едно спеше, — а сестра ми, онази с най-много цветя в основата и единствената с дървен маркер, гледаше право в мен.
И тогава поведохме наш си разговор. Отложен от твърде дълго време.
В него се казваше: Търсих те и Ето ме, ето ме. Замигах учестено, за да пропъдя сълзите и се вгледах в канджи символите, издълбани върху дървения надгробен маркер и боядисани в червено. Какво казваха те?
Обърнах се да попитам монаха, но той си беше отишъл. Извадих телефона си, снимах надписа и затичах покрай чуждоземните дървета, като му закрещях да почака.
— Ехей? Господине?
Зърнах го в далечината да приближава насипа, отправен обратно към пътеката.
— Господине?
Той се обърна.
Затичах по-бързо, сърцето ми бумтеше и когато го настигнах, не можех да си поема дъх.
Щракнах върху заснетото на телефона и му го поднесох. Той взе да мести очи от буквите към лицето ми и обратно.
— Какво пише? — посочих към снимката. — Ето тук. — Мъчех се да го прикоткам да изрече думите. Отчаяно исках да ги чуя.
Той бръкна в дълбокия джоб на расото си и извади очила за четене. Закрепи телените им рамки на носа си. Примижа.
— О, Чизаи тори.
Сърцето ми подскочи.
— Моля?
— Чизаи тори. — Той се усмихна.
Не разбирах.
— Аах… — Използва палеца и показалеца си и показа малкото пространство помежду им. — Чизаи. — После погледна към небето, погледна вляво, погледна вдясно. — Ето, тори. — Над нас прелетя кафява птичка с бежово коремче. Той размаха криле и отново показа.
— Птица? Тори е „птица“? Тори е „птица“ на японски? — Чизаи тори, Малко птиче.
Погледнах отново към снимката на телефона си, маркера на гроба.
Моето име.
Името, което споделяхме.
Татко не бе забравил Малко птиче. Кръстил ме беше на нея. И може би никога нямаше да знам цялата му история на желания и мечти, нито какво му е попречило да ги постигне. Нямаше значение, защото познавах сърцето на татко. И точно както бе писал той в писмото си до Наоко — той я носеше там.
Благодарих през сълзи на монаха и тръгнах обратно към сестра ми със замаяна глава.
Писма. Наоко каза, че е имало повече писма и че тя ги е „погребала с мъката си“. Дали нямаше предвид, че ги е заровила тук? Нима сестра ми през цялото време бе имала писмата на татко? Ако бе така, Малко птиче със сигурност знаеше всички отговори, та макар и аз никога да не ги научех. Но като знаех що за човек е баща ми, а чрез Наоко се бях срещнала с него и като съвсем млад, вярвах с цялото си сърце, че той се е опитвал да се върне.
Оставаше да сторя само едно.
Да удържа обещанието си.
Развързах от шията си копринения шал на майка ми — шала на Наоко — и грижливо го завързах около статуята Джидзо на сестра ми. Заобиколена от бели цветя, тя не само носеше червена шапчица и лигавник, а сега и шал, който бе пропътувал два пъти големия океан, предаван бе между бащи и дъщери, между съпрузи. Казах на сестра ми как имаме едно и също име и как й давам този шал, поел цялата ни обич в себе си.
На майка й, на баща й и моята.
На раздяла Наоко ми беше казала: „Онова, което искам, на което се надявам, е ти най-сетне да се помириш с миналото на баща си. Знай, че срещата ни, това, че узнах името ти, внесе мир в моята душа“.
Като узнах името на сестра си, и аз също изпитах покой.
Също както Окаасан бе направила с Наоко, а Наоко на свой ред със своето Малко птиче, след нощ на дълги разговори, разправяне на истории и проливане на сълзи, споделяне на всичко за татко, нашия баща, човека, когото все още обожавах и познавах, аз пуснах миналото на свобода.