Пуснах го на свобода и за двете ни.
За всички нас.
Птицата вече не е в ръцете ми.
Епилог
Япония, наши дни
Времето, казах го и преди, не прави разлика. Не го е грижа дали сме щастливи, или тъжни. То не чака, не се забавя, нито се забързва. То е линейно създание, пътува в една посока и е константа.
Но опрощаващо ли е?
Често се питам това.
Годините тъмнина отслабиха костите ми, така че не мога да се отдалеча от миналото. То ме преследваше, нашепваше „само ако“. Сатоши каза, че мъката ми се опитвала да се освободи и само ако съм го допуснела, съм можела да се изправя срещу своите призраци.
Берях цветя, когато видях този на Хаджиме.
Поставих стъбло в кошницата си, после отпъдих ядосана пчела. Щом вдигнах очи, съзрях мъж, който вървеше по пътя към къщата. Мъж с кафяви панталони и бяла риза с навити ръкави. Примижах заради блясъка на следобедното слънце, но видях само танцуващи жълти и сини петна.
Заслоних очи и ги присвих, за да ги фокусирам. Имаше нещо познато в широките крачки на мъжа и леката му естествена походка. Наклоних глава, когато той приближи, съвсем дезориентирана. Той имаше същата тъмна коса, но по-дълга. Ъгловатата челюст и брадичката с трапчинка като на Малкото птиче. Пуснах кошницата и едновременно с това сърцето ми се гмурна надолу, взирах се невярваща.
— Хаджиме? — Не беше дори шепот.
Усетих, че краката не ме държат. Затулих уста с длани. На дробовете ми не им стигаше въздух и гърдите ме заболяха от опит да го поема.
Слънчевите петна го следваха, докато той вървеше към мен, и се разстилаха зад него в лъчи от светлина като духовните огньове хитодама, съпровождащи живите духове. Нима сънувах Хаджиме? Реална ли бе тази гледка? Споходи ме споменът за уредената за сватосване среща. Думите, които казах на баба ми. „Не е било нужно да се чуди кое е реалното, и двете са такива. Истинското щастие съществува помежду.“ Бях ли открила още веднъж моето място помежду?
Взирахме се един в друг и споделихме безмълвен разговор.
Щурче, обичам те, опитах се да се върна.
Знам — извиках. — Знам.
Протегнах се да го докосна, но пръстите ми допряха единствено светлина.
Когато Сатоши ме извика от къщата, обърнах се. Попита ме какво ми е, но аз бях неспособна да проговоря. Когато отново погледнах, видението на Хаджиме си беше отишло.
Халюцинация или дар? Може би беше и двете. Защото после можех да обичам отново, и то с открито сърце. Надявах се, че случилото се бе позволило същото на Хаджиме.
След като се срещнах с Тори Ковач и чух нейната история, вече знаех, че е било така.
А докато споделях своята история с дъщерята на Хаджиме, осъзнах, че тя не е само моя. Принадлежеше също и на Жин, Хацу и Сора, на всяка млада жена и всеки военнослужещ, които се бяха влюбили и срещнали невъобразими дилеми и трудности. На всяко бебе, което им се бе родило, на стотиците осиновени деца и на хилядите, които не оцеляха.
Историята ми също така принадлежеше и на Тори и се надявам тя като писател да я сподели. Защото също като историята за морската звезда може да е от значение за този или онзи. Може би дъщерята на Хацу ще разпознае картината на сватбата с трепкащите светлини и ще открие пътя си към дома. Може би други ще разберат, че родителите им са се опитали да сторят всичко. Че въпреки предразсъдъците на света са обичали.
Държа писмото на Хаджиме близо до сърцето си, затварям очи и си представям далечното сияние на хиляди светлинки, като знам, че уж мъдрите слова на баба са били погрешни.
Мъката и щастието не отминават. Те проникват надълбоко и се превръщат в наши кости. Стоим изправени на несигурните им крака, опитваме се да намерим равновесие, когато такова няма.
Има само любов. Само истина.
И тази е моята.
ОБРАБОТКА The LasT Survivors
Сканиране: BTR, 2019
Разпознаване, корекция и форматиране: viper, 2019
Бележка на автора
Макар че „Жената с бялото кимоно“ е художествена измислица, съставих я от истински събития и разкази, включително тези на собствения ми баща. По неговата история как бил влюбен в красива млада японка, докато служел в американския флот. Семейството й го поканило на традиционния чай, но щом видели, че е американски моряк, отпратили го. Оттам нататък се включиха проучванията и фантазията ми.