Стъпих върху познатото ми — разположения на пристанища, дати на военна служба и историята на баща ми. После продължих нататък, като проучих подробно законите за международен брак и регистрация при раждане в Япония, САЩ и в армията. На всичките три места открих само бюрократични пречки, предназначени да затрудняват междурасовите бракове. Малкият процент военнослужещи, на които бе позволено да се оженят, се сблъскваха със строги имиграционни квоти, а когато се връщаха у дома — с американските сегрегационни закони. И докато японските булки са срещали сериозна дискриминация в САЩ, тя е била нищо в сравнение с търпяното от онези, които са останали в Япония. Изгнаници в собствената си страна, тези жени не са имали никаква възможност да се издържат.
Родили са се над десет хиляди деца на американски военнослужещи и японки преди, по време и след Окупацията. Десет хиляди. От тях само около седемстотин са били приети в дома „Елизабет Сондърс“ — сиропиталище в Оисо, Япония, създадено през 1948 година от Мики Савада, наследницата на „Мицубиши“, специално за изоставени деца със смесена раса.
Но как и защо се е случило това?
В отговор на тези въпроси можах да създам достоверно повествование, но то заживя свой живот тъкмо чрез откриването на реални оцелели сред децата от дома „Елизабет Сондърс“ и изслушването на техните истории.
Сиропиталището в Оисо
В романа си поставих сиропиталището за бебета от смесена раса, за което Наоко научава, в Оисо. То е базирано на реалния дом „Елизабет Сондърс“, създаден през 1948 година от Мики Савада, наследница на „Мицубиши“. В автобиографията си Мики разказва как през 1947 година, докато пътувала във влака, от лавицата за багаж над главата й в скута й паднал труп на бебе от смесена раса, увит във вестници и парцали. Именно този ужасяващ инцидент я подтикнал да основе сиропиталището.
То било назовано „Елизабет Сондърс“ в чест на първата дарителка, англичанка християнка, която прекарала четиресет години в Япония като гувернантка във фамилията Мицуи.
Наоко, Жин, Хацу, Сора, Чийо, Айко и Йоко
Наоко и момичетата в родилния дом са вдъхновени от истински разкази на многото питомци на дома „Елизабет Сондърс“, с които се срещнах и разговарях при първата американска среща на Шелтър Айлънд в Сан Диего. Продължих да съм член на тази прекрасна общност в страницата й във фейсбук, която е водена от праплеменницата на Елизабет Сондърс.
Бамбуковият родилен дом
Бамбуковият родилен дом е измислен, но е основан на родилния дом „Котобуки“ в Шинджукуин, Япония. През 1948 година полицаи, действащи по сигнал, откриват останките на пет бебета. Аутопсиите доказват, че не са умрели от естествена смърт, след което имотът е претърсен и са открити още седемдесет. Но поради обширната територия точният брой на заровените не е известен.
Матроната Сато
Образът й се основава на Миюки Ишикава, истинската „Акушерка на смъртта“, която е управлявала родилния дом „Котобуки“ през 40-те години. Делото срещу нея се е гледало в Токийския окръжен съд и на базата на свидетелски показания тя е обвинена в смъртта на сто и шейсет новородени и деца. След като е призната за виновна, е осъдена на осем години затвор.
Поради широкото оповестяване на случая на 24 юни 1949 година абортите „само по икономически причини“ са легализирани в Япония със закон за Евгеничната защита и е установена национална система за проверка на акушерките.
През 1952 година Миюки Ишикава обжалва осемгодишната присъда с аргумента, че не е имала достатъчно средства за издръжка на многото нежелани бебета, родени в клиниката й, и печели. Върховният токийски съд намалява първоначалната й присъда само на четири години.
Момичето с червените обувки
Песента и историите, вдъхновили статуите, са истински. Името на момиченцето е било Ивасаки Кими и оригиналната статуя в нейна чест се издига в Йокохама, където някога е било сиропиталището. На 27 юни 2010 година при честванията на сто и петдесетата годишнина на пристанището на Йокохама, Япония, делегати от Япония подариха аналогична статуя „Момиче с червени обувки“ на града им побратим Сан Франциско. Статуята е на брега на Шелтър Айлънд, близо до американската военна база.
Селото в Таура, където Хаджиме наема къща
Селището в действителния град Таура е измислено, но базирах тази общност на истинските селца Ета, съществували някога в Япония. Буракумин са били социоикономическо малцинство в рамките на по-голяма японска етническа група. Били са членове на отхвърлени общности през японската феодална ера, съставени от работещи в сферата на занятия, смятани за нечисти и осквернени от смъртта като палачи, погребални агенти, касапи или щавещи кожи. В исторически план те са страдали от тежка дискриминация и остракизъм. Макар класата Буракумин да е официално заличена през 1871 година, потомците им все още се сблъскват с дискриминация.