Да свърши? Стрелнах го изкосо, докато отварях вратата, замислена над това странно съвпадение в имената.
Като разследващ журналист не бях от онези, дето вярват в знаци или в съдбата. Аз бях поклонник на рационалната мисъл и на категоричния й език, поднасящ нелицеприятни истини. Но все пак болницата и корабът да се казват еднакво? Може би вселената се опитваше да ми съобщи нещо. И може би истината по отношение на баща ми не говореше в абсолютни величини, а с нюансиран шепот и аз само трябваше да слушам.
— 1955 година… Тогава постъпих във флота.
Докато вървяхме през фоайето, татко се бе впуснал по пътеката на спомените.
— Беше година на рокендрол, граждански права и масови размирици. — Той избърса чело с кърпичката си. — Бунтовник без кауза бе гласът на моето поколение. Отричахме конформизма. Искахме промяна. Аз във всеки случай я исках. И трябваше да се боря за нея.
— Знам, татко. — Не за пръв път чувах историята. — Насам — посочих към асансьорите.
— Две неща промениха всичко за мен през онази година. — Той вдигна ръка, за да ги изброи с възлестите си пръсти. — Първо, Джеймс Дийн загина при автомобилна катастрофа. И второ, Роза Паркс отказа да се премести от мястото си в автобуса в протест срещу расовата сегрегация. — И обясни как, макар едното да нямало нищо общо с другото, послужили като просветление за един младеж, съзряващ през петдесетте години. — С колко време разполагахме не беше под наш контрол, затова пък какво да правим с него беше. — Баща ми постави ръка на гърдите си. — Ако исках различен живот от този на баща ми, трябваше да му се опълча открито. Така че се изправих насреща му и заявих, че постъпвам във флота.
— Но си бил само на седемнайсет и си имал нужда от неговото разрешение — подсказах, като си го представях в предизвикателна поза срещу дядо ми, страховит човек.
— Да, но си бях подготвил реч. И то добра. — Татко изпъна рамене, повдигна брадичка и ми разправи как използвал като пример имиграцията на баба си и дядо си. Как избягали от потисничеството в Словакия преди избухването на Първата световна война, за да търсят по-добър живот, и тъкмо поради това всички ние сме се радвали на такъв. И макар да върви по стъпките на дядо си и баща си като работник във фабрика — като всеки друг имигрант в квартала им — да било нелош живот, на татко той не му стигал.
— И тогава нанесох решителния удар. Казах: „Не дължа ли на дядо, направил тази саможертва, и на теб, който си се възползвал от нея, да стъпя на раменете ти и да се протегна към нещо повече?“. — На лицето на татко цъфна самодоволна усмивка. — И това беше моята печеливша реплика. Баща ми намери писалка и подписа разрешение да постъпя мигом на военна служба.
— Хубава история, татко — подхвърлих, докато го регистрирах на рецепцията.
— Не след дълго отплавах с „Таусиг“ и ето ме пак в „Таусиг“. — Той погледна логото на стената, изкашля се в кърпичката си и поклати глава. — Даа… 1955 година…
Около шест месеца преди постъпването му във флота общият градоустройствен план на Детройт предназначил бедняшкия квартал на баба ми и дядо ми за индустриализирана зона. Поради силното замърсяване на реката и въздуха хората започнали да изоставят домовете си или да ги горят заради парите от застраховката. С изнасянето на семействата се настанили бедите. За района това били предвестници за настъпването на тежки времена.
И макар да оценявах историята на татко с неговата борба за независимост, обзалагах се, че решението на дядо ми е било продиктувано не толкова от речта на сина му, колкото от желанието да се облекчи бремето върху семейството.
Надявах се само татко да не се е съгласил на среща със специалиста единствено с цел да облекчи моето.
Ведрата усмивка на доктор Еймън и жълтата му папийонка веднага ме предразположиха. Той подхвана неангажиращ разговор, докато проучваше заболяванията в семейството на татко и се шегуваше при началния преглед. А после изпрати татко на скенер.
Втората ни среща в кабинета му беше три часа и половина по-късно и ведрата усмивка се бе сменила със сериозно изражение. То витаеше над разговора и аз не можех да мисля за нищо друго.
Извини се, задето се е наложило да чакаме, като обясни, че му били нужни консултации с екипа, после събра длани и ни поднесе новината.
— … ракът е произвел метастази…
— … уголемени лимфни възли и плеврални изливи в двата дроба…