— … пневмония…
Устата ми пресъхна.
— … кашлица, задъхване, температура, изпотяване, синкави нокти, ниски стойности на бели кръвни телца, а и при неговата компрометирана имунна система…
Казани бяха и други неща, медицински термини, които преминаваха през затормозеното ми съзнание. Накрая дойде финалното отсъждане.
Щяха да приемат баща ми в болницата.
Частната стая при все удобствата на добър хотел си оставаше пропита с болнична миризма и с долитащи звуци на шумно медицинско оборудване. Не можех да повярвам колко бързо се бе променила ситуацията. Въздъхнах и разтърках очи, за да прогоня напрежението.
— Дълъг ден беше, сигурно си изтощен.
— Добре съм. — Татко остави настрани списанието. — Знаеш ли какво си мислех? В известен смисъл е добре, че имам рак.
— Татко…
— Не, слушай. Имах предвид, че ракът дава повече време. Време, каквото нямахме с майка ти.
Гърдите ми се стегнаха. Вярно, ракът даваше време, но пък отнемаше от качеството му. Периоди на болка, изливани изопачени спомени, недостойни за помнене. А аз исках него. Не остатъците, непогълнати от рака.
— Тя ми липсва.
Не бях готова и той да ми липсва.
— Инфарктът я отнесе бързо. Но поне можем да я помним каквато си беше. Остана си Мама до края. — Небесносините му очи се замъглиха от спомените, после се скриха под увисналите клепачи. — Не като мен.
— Какво значи това „не като мен“?
— Ето такъв — размаха той ръка да се посочи. — Благодарен съм за времето, но не искам да бъда запомнен като грохнал старец.
Истина беше. В един момент беше не на себе си заради болките, а в следващия — заради хапчетата, които ги притъпяваха. Ала помежду тях имаше проблясъци на истинския му дух. Решителното момче, което не се бе оставило обстоятелствата да го определят, неспокойният мечтател, плавал по света, отговорният глава на семейство със слабост към закачки и веселие.
Седях с изправен гръб, решена, че той трябва да знае това.
— Този грохнал старец не е моят баща. Знам кой е баща ми. Той е добър и внимателен човек, който обичаше жена си и живееше за семейството си. Знам те кой си. Виждам те, татко. А това… — Имитирах жеста му. — Това е само болестта.
— Но тъкмо нея ще видят хората на погребението ми.
Сърцето ми се сви мъчително. Ракът го убиваше, но той пък убиваше мен.
— Ще ми се да имах вълшебна пръчица, да изрека някакви магически думи и… паф! — разшавах пръсти. — Всичко изчезва.
Татко се засмя и се облегна на възглавниците.
— Абракадабра.
— Моето вълшебно дърво — усмихнах се, сетила се за историята, после придърпах одеялото върху изпитото тяло на баща ми.
— Не дървото беше вълшебно, а думите. — Прозявката му надделя над усмивката.
— Бяха хубави думи, татко.
Беше хубава история.
Засаждахме фиданка, пораснала от семе, в задния ни двор, когато той ми я разправи за пръв път.
— Не много дълбока, нито много широка дупка, просто достатъчно място да диша. — Той засипа плътно и спретнато корените. Когато отстъпих назад, очаквах клоните да помахат или да проблеснат — нещо. Та нали той ми беше казал, че дървото е вълшебно. Заявих му, че сигурно е счупено.
Но татко обясни, че магията е в думите. Било му дадено писмо, докато стоял под дърво като онова, което бяхме засадили.
— Само че онова беше напълно израснало вече и сигурно към десет метра високо. И в онази вечер, Тори, по всичките му клони бяха окачени книжни фенери с трепкащи в тях светлинки. Толкова много, че ако обхванеш стъблото и погледнеш нагоре, ще ти се стори, че гигантски чадър те пази от изобилен звездопад.
— Но какви са вълшебните думи? — настоях, фъфлейки заради липсващите ми предни зъби. — Абракадабра и фокус-мокус?
Татко се засмя. С онзи кротък смях, който разтрисаше раменете му. Постави длан на детската ми глава и разроши косата ми, а плитките ми се разлюляха.
— За да разбереш посоката си, трябва да познаваш корените и обсега си.
Татко твърдеше, че тази поговорка му се сторила вълшебна заради тогавашното му положение в живота — бил се откъснал от корените на дома и се стремял към нов.
— Просто ми проговори.
Много дълго време си мислех, че дървото му е проговорило. Погледнах моята крехка фиданка с нови очи, опитвах се да си припомня магическата поговорка, та да го накарам да заприказва. После сбърчих нос и попитах дали все пак вместо нея не мога да кажа „Абракадабра“.
Татко се засмя, притисна ме към себе си и взе да ме гъделичка, докато записках. Прекарахме следващия час да правим свирки от по-широки тревички. Това дърво още си расте в някогашния ни имот. Не достигна десет метра височина, но проговори.