Покрай татковата история щеше да говори още дълги години.
— Подай ми я, моля те — посочи татко чашата си с лед.
Скочих да я взема. И после, съвсем автоматично, оправих одеялото му и го подпъхнах от двете страни.
Притворените очи проблеснаха. Той издаде носов смях.
— Какво? — имитирах го с усмивката си, защото знаех. Той правеше същото за мен. — И ти ли искаш приказка? — подхвърлих и нагласих стола си, така че да ми е по-удобно да го наблюдавам. — Имам добри истории от работата си. Как ти харесват фалшифицирани доклади и незаконно обитаване? Мога да ги разкрася с престъпни финансови пирамиди и да добавя горски създания за цвят.
Гърдите на татко се разтресоха в беззвучен смях. За мен това си бе триумфална победа.
Той навлажни устни с език.
— По повод моята история за вълшебното дърво. Казвал ли съм ти някога защо бях там?
Замислих се. Не, не беше.
— Но не можеш да добавяш повече към моята история.
— Аз съм стар. Мога да правя каквото си искам. — Очите му настойчиво приковаха моите. — Слушаш ли ме?
— Слушам те. — Преместих се по-близо.
— Добре. И така, това древно дърво беше дванайсет метра високо, наистина величествено.
— И вълшебно — разсмях се. — При всяко разказване расте все повече.
Той ми направи жест да мълча с лека усмивка.
— И тъй като беше разцъфнало с хиляди розови цветчета, беше идеалното място за венчавка.
Татко разправи, че вместо ръкоположен свещеник церемонията провел духовен водач в бяла роба. Вместо роднини присъствали напълно непознати хора и съвсем скорошни приятели. Не бил даден пръстен, а украсена копринена кесийка. Вътре имало семенце от величественото дърво с малка навита на руло бележка, написана на английски от едната страна и на японски от другата.
— И това бе вълшебната поговорка, която ти казах.
— Красива добавка към историята, татко.
Той примигна със сънливи очи, после ги затвори.
— Да беше видяла роклята на булката.
Разведрих се. Винаги опираше до роклята. Сватбената рокля на майка ми бе класически модел от 50-те години — без ръкави, с висока яка и плътно вталена, а надолу се разкрояваше в пластове от тюл, пърхащи над коленете.
— Като на мама ли беше? — попитах.
— Не, не — въздъхна той. — Беше кимоно.
Глава 6
Япония, 1957 г.
Майка ми е отишла да извади драгоценното си широмуку, сватбено кимоно, докато аз и Кенджи се любуваме на сватбените й снимки. Тя е разтревожена заради киселото ми настроение след провалената среща с Хаджиме вчера и се надява да повдигне духа ми.
Една снимка привлича вниманието ми и аз я приближавам, за да я разгледам по-внимателно. Окаасан се е преоблякла с три тоалета: розов за приема, яркочервен за тръгването и третият — с най-сложна кройка, белият на много пластове широмуку за церемонията. На тази снимка е точно с него. Избелялата хартия не го показва в пълната му прелест, но не успява да скрие сияещото щастие на Окаасан.
— Колко е красива — показвам снимката на Кенджи. — А и татко изглежда много представителен. — Той рядко се усмихва, но когато го прави, изражението му се променя от властно достолепие в такова на доволен котарак. Това лице си го пази за Окаасан. А ето че тук е уловено, така че всички могат да го видят.
Кенджи се приближава и взема снимката.
— Като мен е — пуска бърза усмивка. — А ти си като Хаха — допълва, като използва думата, с която малките наричат майките си. Очите му се стрелкат между мен и снимката.
Присвивам очи, за да видя по-добре чертите на мама, и се усмихвам. Все едно виждам своето лице насреща. Имаме едни и същи издадени скули, тесни брадички и прави носове.
— Колко са младички, още бебета.
— Самата ти скоро ще имаш бебета — изрича Кенджи и сбърчва нос с отвращение.
Отправям му присмехулна гримаса и после се преструвам, че разглеждам друга снимка. Нямам намерение да обсъждам тъй интимни неща с малкия си брат, но сега самата аз за нищо друго не мисля. Откраднатата целувка, която ни отведе по-нататък. А това пък ни отведе до предложението на Хаджиме за брак. Усмихвам се на себе си, като си припомням как се изненадах.
— Значи искаш да се ожениш за мен? — попитах с разширени очи.
— Повече от всичко на света — отвърна Хаджиме и ме притисна, а препускащите ни сърца затупкаха като едно.
— А къде ще живеем? — попитах, блажено отпусната в обятията му. Макар младежката енергия на Америка да оцветяваше мечтите ми, културните традиции на Япония ме държаха привързана към дома. Пошушнах под брадичката му и предишното щастие бе попарено от реалността: