— Хаджиме, никога не бих могла да си тръгна от тук.
— Тогава… — Той ме целуна по слепоочието и зарови пръсти в косата ми. — Какво ще кажеш аз да остана тук?
— Да останеш? — повдигнах рязко брадичка. — Ами семейството ти?
Той сви рамене.
— Ужасно ще ми е мъчно за тях. Всъщност и сега вече ми е мъчно. А колкото до мама, това ще я убие… — Той поклати глава. — Ще ми липсват съботните мачове с приятелите и неделните обяди с нашите. То се знае, че ще ми липсва този живот, защото е добър живот. Да, бих могъл да се прибера у дома и да го живея. Но един ден, когато, преди да се усетя, вече ще съм стар, ще се питам: „А какво би било, ако…?“. –
Той прекара кокалчетата на ръката си по бузата ми. — Щурчето ми, бих се отказал от всички хубави неща у дома, защото ти си моят дом. Ако те няма в живота ми, то той няма да е никакъв живот.
Целунах го. Той ми поиска ръката. Вместо това му дадох цялото си сърце.
— Виж! — Кенджи тикна снимка пред лицето ми и ме изтръгна от спомените. — И аз искам да постъпя в армията, че да убивам зли гайджини. — Лицето му се изкривява.
— Какво? Не говори така… — Поглеждам към снимката. Стомахът ми се свива. На нея е татко с военната си униформа. Кенджи не е наясно, че Хаджиме е американец. Не знае какво стана на срещата, защото не присъстваше. Бутвам снимката настрани.
— Войната е злото, Кенджи.
— Но е необходимо зло. — Плътният глас на татко стряска и двама ни. Присвитите му очи оглеждат пръснатите по пода снимки.
От колко ли време стоеше там?
С два пръста прави знак на Кенджи да му подаде снимката. Разглежда я и изръмжава със сурово изражение. Изпитал е войната повече от веднъж. „Последната ни беше в повече“, казва Окаасан всеки път щом стане дума за това.
Услужвам си с куража на Хаджиме, преглъщам мъчително и се осмелявам да заговоря.
— Необходимо, но вече е свършило, татко. Иначе бихме останали завинаги в битката между маймуната и краба[1].
Очите му проблясват сърдито, после се стрелват към баба, която тътри крака, понесла подноса с чай.
— Маймуната и крабът, а? Каква глупава вражда — цъка с език тя. Поема към градината и леката й лятна юката се слива с индиговосиньото на вечерното небе.
По изключение съм съгласна с Обаачан. Глупава история, която илюстрира ужасна истина. Крабът има топка ориз и маймуната го убеждава да я размени срещу семка от плодно дърво. Крабът се съгласява и посажда семката. Само че после маймуната се покатерва на дървото и открадва плода. Децата на краба са много ядосани и търсят мъст и така нататък, и така нататък.
Когато вдигам очи, баща ми още ме гледа укорително, тъй че свеждам брадичка и понижавам гласа си.
— Отмъщението само ражда още отмъщение — промълвявам с надежда да го умилостивя.
— Хайде, стига толкова — намесва се мама, за да сложи край на неприятната тема. — Наоко, до срещата за сватосване със Сатоши остават само няколко дни. Нека да си говорим само весели неща, съгласна ли си?
Прекратяваме разговора само за да не я огорчаваме. Уголемената лява сърдечна камера на Окаасан понякога подема свой собствен ритъм, когато тя е стресирана. Лека анормалност, рядко обсъждана, но винаги в умовете ни.
Удовлетворена, тя ми подава традиционното си церемониално кимоно и се усмихва.
— Хайде, Наоко, пробвай го и ни се покажи да те видим.
— Да го пробвам? — Очите ми изпиват разкошната тъкан. Дрехата е празник за очите с тройната нишка от бяла коприна и изящната изработка. Десенът се показва или скрива в зависимост от ъгъла на светлината. Удивителна е и аз не смея дори да я докосна. Да облека това кимоно на сватбения си ден, би означавало да отдам почит на семейството си и ще е знак, че отивам при съпруга си чиста и неопетнена. Поклащам глава, задето съм се провалила и в двете.
— Прекалено красиво е за мен, Окаасан.
Баща ми се обръща към нея. Тя премята върху ръцете му скъпоценното кимоно и улавям разменените им погледи, в които се таи интимна топлота.
Баща ми кимва към мен.
— Да, пробвай го. Не е прекалено разкошно за дъщеря, която ще се омъжи в тъй видно семейство. Не всичко трябва да е борба, Наоко.
Ето го и предложението за примирие в сражение, което едва е започнало.
След вечерята се залавям да измия съдовете с безпрепятствен поглед към баща ми и Таро, седнали в двора; мама ги бърше, а баба ги прибира на лавицата.