Глава 7
Япония, 1957 г.
От вибрациите на влака горкият ми стомах се свива и ми прилошава. Редно би било да се прибера право у дома след курса по традиционни танци, но аз отидох на пристанището. Корабът на Хаджиме е в открито море — пътуват през седмица между Йокосука и съседните пристанища, но аз оставям на охраната бележка за него.
В нея съм написала:
Червената нишка на съдбата е древно източноазиатско поверие. Казват, че небесата връзвали червен конец около кутретата на онези, на които е писано да бъдат заедно. Той е невидим и свързва тези, на които е съдено да се срещнат независимо от време, място и обстоятелства. Нишката може да се разтегне или да се заплете, но никога не се къса. Последвай нашата и ще ме намериш да те чакам в къщурката ни.
Придружих писъмцето с два червени конеца — по един за всеки от нас — и ги пъхнах в плик. Той трябва да знае, че моите чувства и намерения не са се променили. Пропуснах да уточня, че и тези на баща ми не се бяха променили. Макар да вярвам, че майка ми ме подкрепя, разбирам нейното подчинение и мълчанието й. Тя е от различно поколение и никога не е имала някого като Хаджиме, за да вдъхновява думите и действията й.
С въздишка се отпускам на облегалката във влака и гледам жената и детето, седящи срещу мен. Аз съм плътно оградена от други хора, а те седят сами на седалката. Пътниците се преструват на безразлични, но твърде голямото пространство около тях е белег за отвращението им. Няма значение, че дрехите им са чисти, косите им — спретнато сресани, не носят хирургически маски, които да сочат за болест, никой не рискува да се зарази от очевидно смесената кръв на детето.
Момиченцето ме хваща, че я гледам, така че се усмихвам. Бръквам в джоба си и изваждам два бонбона Дагаши. Подавам й единия. Тя само се взира в мен.
— Моля те, вземи — приближавам го към нея. — Имам много.
Тя ентусиазирано протяга ръка и го грабва.
Вече никой не се прави на незаинтересуван.
Мъжът вляво от мен рязко се изправя на крака. Спящата жена се събужда и поглежда неодобрително. Вече съм заразена, така че аз се преструвам на безразлична.
Истината е, че от всичко това ме заболява главата. Ако с Хаджиме имаме деца, ще е същото. С нейната светла кожа и бадемовидни очи малката е живо напомняне, че сме изгубили войната, че американските радикални западни схващания се натрапват да изместят традициите ни, че те са опетнили кръвта ни. Тя е дете от смесена раса и макар да е невинна, съществуването й ги засрамва и плаши.
Опозицията на страната ми и страхът на семейството ми са онова, което засрамва и плаши мен.
Очите ми се пълнят със сълзи. За тях, за мен. Заради това, че не знам какво да правя. Пъхам ръка в джоба си и изваждам останалите бонбони. Тя ги взема всичките.
Спирачките са ударени и влакът изскърцва. Нетърпеливите пътници стават и започват да си пробиват път към вратите, не ги сдържа да се отърват от нас двете.
Фокусирам се върху хоризонта, когато излизам от перона, за да поема дългия път към дома. Би трябвало да бързам, но тъй и тъй вече съм закъсняла, а както казва баба, „ако ще ядеш отрова, омети си чинията до дъно“. Подритвам чакъла и в протест се надигат гневни облачета прах.
— Наоко! — Плътният глас долита от върха на хълма.
Примижавам, за да различа фигурата. Сякаш мълния ме удря във вътрешностите. По шията ми плъзва топлина и боцка кожата ми.
Сатоши!
О, не! Нима съм забравила? Мислех си, че срещата ни е утре! Ускорявам ход, но после забавям крачка. Хаджиме каза, че ако някой може да накара семейството ми да размисли, това съм аз. Сега е шансът ми да накарам Сатоши да си промени намеренията. Тътря се бавно и се преструвам, че просто си правя безгрижна разходка, но той ме приближава забързан. Искам да му се сторя невъзпитана.
— Баща ти прати мен и Таро да те търсим. — Гласът му се смекчава, след като ме е доближил. — Той отиде у приятелката ти Кико, а аз се отправих по посока на гарата и ето те.
— Ето ме. — Шумолят листа, а аз стоя като заловена пленница. Все още съм объркана. — Не беше ли срещата за сватосването утре?
— Да, но баща ти ни покани днес на неофициално гостуване.
И аз можех да го знам, ако татко ме беше уведомил.
За момент се изучаваме един друг. Аз кроя план. Той ругае късмета си. Раздърпана съм и на нищо не приличам. Още по-добре. Надявам се да изфучи, за да ме обяви за неприемлива. Прегърбвам се, та да го насърча към такова решение. Хаджиме би се смял и би сиял от гордост. Прегърбвам се още повече. Правя се, че не забелязвам колко се е променил. Помнех го симпатичен, но сега се налага да призная, че е привлекателен, макар по различен начин от Хаджиме. Косата му е по-дълга и пригладена назад, ала си казвам, че надали в обикновен ден е толкова чиста и е носена в по-модерна прическа.