Свеждам глава и ровя с крак в прахоляка, потисната от ориста си. Той би трябвало да е ужасен, та да мога да протестирам пред семейството си: Как може да ме карате да се омъжа за такъв скот? Помислете за бъдещите си внучета! Не видяхте ли какъв красавец е Хаджиме? А сега съм лишена от тези аргументи.
Покланям се за извинение, за да го изпитам.
— Прощавай, Сатоши-сан, трябва да съм забравила за днешното ви посещение. Изскочило ми е от ума. Ама че съм небрежна. Безхарактерните жени стават лоши съпруги.
Лекомислени забележки, но сега мога да наблюдавам реакцията му. Дали силната квадратна челюст се стяга от раздразнение? Вирнал ли е високо и самодоволно брадичка като Таро? Очите му издават ли презрение като при татко?
— Аз пък се извинявам за бъркотията. — Отвръща грациозно на поклона ми. Усмихва се. — Да повървим ли?
Поглеждам го изкосо, недоверчива към изпълнението му, но все пак тръгвам редом с него.
Птиците са се умълчали заради свирката на парния локомотив. Един дълъг сигнал бележи потеглянето на влака. В Япония има строг график относно пристигания и отпътувания, всичко става в установения час.
Само с мен не е така.
Баба казва: „И за истината си има подходящото време. Ако подрани или закъснее, все е лъжа“. Това, че със Сатоши сме тласкани към брак, не е честно нито към мен, нито към него. Стискам здраво зъби, докато обмислям как да го поднеса, без да предизвикам възмущение. Искам го изгубил интерес, не оскърбен. Той така или иначе си остава синът на най-добрия клиент на баща ми.
Хаджиме твърди, че съм умна и находчива. Но дали съм убедителна? Спирам и пускам думите към вятъра.
— Не се съмнявам, че младеж с твоите качества би имал друга кандидатка. Някоя покорна и внимателна. Някоя, дето ще е идеална за теб. Всъщност и аз се намирам в същото затруднено положение. — Обръщам се към него, но съм вперила поглед в безукорните му кафяви обувки.
— Ясно. — Потропва веднъж, а после и втори път с лъснатата си обувка. — Аз познавам ли го?
— Не, сигурна съм, че не го познаваш, също както и аз не познавам твоята избраница. Но съм сигурна, че тя винаги се съобразява с натоварената ти програма, за разлика от мен, неподходящата. Къде им е умът на родителите ни? — Почти се засмивам. Хаджиме би казал, че имам бъдеще на актриса.
— Той от твоето училище ли е?
— Не. Завършил е образованието си.
Сатоши прехвърля тежестта си на другия крак.
— Да не би да работи при баща ти тогава? Може да съм го срещал…
— Не работи при него и не си го срещал. — Скърцам нервирано със зъби. Този не чува ли какво му се говори?
— Но откъде си сигурна? Може да съм…
— Сигурна съм, защото е американец. — Отмятам глава, поразена от собствената си дързост. После я свеждам. Стомахът ми се свива. Какво направих? — Много съжалявам и не желая да обидя семейството ти. Моля те, не казвай на баща си или… Не мога… — Не ми се удава нито да дишам, нито да мисля. Ето сега вече имам нужда някой да ми каже какво да правя.
Твърде близо съм до емоционална буря. Ще ми се да потърся заслон в гората при смеещите се с пълно гърло лисици. Те може всичко да донасят на баба, но на мен не желаят да кажат нищо.
Броя наум секундите между появата на светкавицата и гърма.
Едно…
Две…
Три…
— Признавам, американците са неустоими.
Какво? Надзъртам изпод ресниците си. Сатоши не е сърдит, че съм избрала друг кандидат — американец, — а се усмихва? А може би наистина си има избраница и затова проявява такова разбиране?
Той отново започва да крачи и аз го следвам, без да свалям поглед от него.
— Познаваш ли играта бейзбол, Наоко?
Кимвам, все още изненадана от спокойното му поведение, но и нащрек. Хаджиме играе бейзбол. Дали той го знае? Да не би да е някакъв номер, защото американският отбор спечели широко рекламирания мач?
— Американският бейзболист Джо Димаджо се е оженил за прочута руса кинозвезда. Видях ги в Токио, бяха дошли на сватбено пътешествие. — Той се обръща и ме поглежда. — Кълна се, бях хипнотизиран от големите й сини очи.