Разсмива се и ме кара неволно да се усмихна.
Това с магията на сините очи добре го разбирам. Когато за пръв път срещнах Хаджиме в Йокосука, очите му ме очароваха. Улавяха светлината и искряха като вода под слънцето.
— Така че, да, Наоко, на мен също ми е ясно тяхното привличане. Но… — Сатоши спира и широката му усмивка е заместена от друга, по-мека. — Също така ми харесват очи като среднощно небе, сияещи като редки черни диаманти. — Намига ми. — Може би и с теб е така?
Лицето ми се затопля, заглеждам се в дърветата объркана. Добре де, чаровник е, но това е само за показ. В Япония има два вида любов. Семейна любов към съпругата и децата и любов настрани от семейството за съпруга. Аз ги искам и двата вида в брака си, а също искам свой дом. Не такъв, командван от злобна свекърва.
Вървим в мълчание.
Защо той не е сърдит? Би трябвало да заяви, че съчетаването ни е неприемливо и така да принуди семейството ми поне да си помисли относно Хаджиме. Сатоши не следва правилата.
— Потъна в мислите си — отбелязва Сатоши. — Къде си?
— О… — Поглеждам към него, но бързо отмествам очи. Ако това беше официалната ни среща за сватосване и аз се опитвах да му направя впечатление, бих говорила за различните растения в градината, за да демонстрирам познанията си и вниманието си към детайла. Или пък бих го питала за обучението му по електроника и бих възклицавала колко съм възхитена от амбициите му. — Замислих се за онази история с ритуалната котка и глупавото правило.
Той се разсмива и ме поглежда развеселен.
— Много прилича на тези срещи за сватосване, нали? — подхвърлям и го поглеждам изкосо да видя дали и това ще предизвика усмивка.
И той се усмихва. Скръства ръце зад гърба си и поглежда нагоре към дърветата.
— Имало едно време един духовен водач, чиято медитация била смущавана от постоянните шумове и мяукане на недоволната манастирска котка.
— Да — кимвам, като виждам, че знае историята. — И за да решат проблема, връзвали котката по време на службата, та великият водач да може да се съсредоточи.
— А когато котката накрая умряла — вдига показалец Сатоши, като продължава с театрален патос, — взели друга котка, та да връзват и нея. Превърнало се в задължително правило за идеалната медитация, задържало се векове наред.
Този път и двамата се засмиваме.
— Наоко… — Той спира, когато приближаваме къщата ми. — Моля те, знай, че уважавам откровеността ти и не бих те издал пред баща ми, нито бих се настроил за отмъщение срещу семейството ти. — Ъгълчетата на устата му се извиват нагоре. — И макар да разбирам, че сърцето ти е заето, би ли ме разбрала и ти, като те попитам има ли място за размисъл?
Отваря уста да каже още нещо, но в този момент Окаасан и майката на Сатоши ни приближават откъм входната врата.
По гръбнака ми плъзва уплаха. Вече съм изтощена от този ден, а сега да изложа и майка ми? Една изгубена дъщеря говори за майка, която не е на мястото си.
Баща ми сигурно е бесен от гняв.
Посещението, което за малко не съм пропуснала, приключва с любезен разговор. Отново се покланям извинително заради закъснението си пред майката на Сатоши, а той самият побързва да се намеси, че не е нужно, и допълва, че посещението, макар и кратко, е било много приятно за тях. Това спира майка му да отговори и ми спестява допълнително неудобство. Разменяме си усмивки и след като кимва леко, той повежда майка си навън от дома ни.
Наблюдавам ги от прага как се отдалечават. Сатоши жестикулира с една ръка, докато говори, а с другата я подкрепя. Тя се е облегнала на него и му казва нещо, което го кара да отметне глава и да се разсмее силно.
— Усмихваш се — отбелязва баба, застанала до мен.
Обръщам се и мигом придобивам сериозно изражение.
— Той просто ме изненада.
— Като случайно да лапнеш оризова кнедла с неочаквания й сладък вкус — подхилва се тя самодоволно.
Също тъй неочаквана е здравата хватка на Таро върху ръката ми, когато ме дръпва вътре.
— Първо ни оскърбяваш, като водиш у дома мръсен гайджин, а после, когато татко се опитва да спре тръгналите поради това слухове, пристигаш със закъснение? Ако той не те беше намерил, всичко щеше да е загубено. Разбираш ли това, сестро? — Очите му са изпъкнали от орбитите.
— Разбирам, че никого не го е грижа какво искам аз. — Издърпвам ръката си от пръстите му и запазвам пронизващия си поглед.
— Какво искаш ти ли? — отвръща презрително Таро. Приближава ме и изръмжава: — Да не би да целиш да изгубим всичко? Наясно ли си как татко се претрепва от работа след войната?