— Разправял ли съм ти някога за прочутата Синя улица? Беше първото, което видях от Япония, като слязох от кораба си.
— А момичето, което харесало очите ти, е било второто, нали? — подхвърлих, разведрена, че отново е с бистър ум и се надявах да остане така достатъчно дълго, че да разправи отново историята.
— Е, тогава изглеждах малко по-добре.
— И сега изглеждаш по-добре.
Вярно беше. По бузите му се бе появил цвят, очите му бяха с жив и фокусиран поглед. Движеше се с повече лекота. Беше прекрасно и в същото време обезпокоително. Доктор Еймън ми бе казал да следя за „внезапно подобрение“, което щяло да настъпи точно преди края на татко.
Последно ура за татко. А за мен — последна история.
Седнала на стол до леглото му, се наведох напред и опрях брадичка на юмрука си.
— Направил си една крачка, навел си се да прокараш пръсти по камъните в настилката на улицата и…?
— И като се изправих, тя беше пред мен.
— Гледаше те.
— Да. Отвърнах на погледа й, видях бъдещето си и се влюбих. — Татко изви глава встрани с мека усмивка.
Макар да ми бе поднесъл съкратената версия, отново бях очарована от този разказ, защото той водеше към всички останали.
— Всеки път като пристигнех на пристанището, тя ме чакаше там — продължи татко. — Но аз идвах и си отивах. Така стояха нещата. Бяхме два кораба, разминаващи се в нощта като в стихотворението на Лонгфелоу. — Татко измъчено изпусна въздух със свирене.
Хванах покритата му с лунички ръка и я стиснах.
— След като военната ми служба свърши, се закотвих на сушата, в Детройт, и се вкопчих в бутилката. Но тогава срещнах майка ти и тя ме спаси. — Очите му се впериха в моите. — И ето какво трябва да знаеш. Слушаш ли ме?
— Да. — Ловях жадно всяка негова дума.
— Майка ти беше любовта на живота ми, но преди този живот имах друг. Ето това се опитвам да ти кажа. — Устните му потрепнаха.
Кога? Кога се бе опитвал да ми го каже? Умът ми запрепуска обратно през последните седмици, опитвах се да разгадая какво бях пропуснала. Дори не разбирах какво може да означава фразата, че е имал друг живот. А и не бях сигурна, че искам да разбера.
— По-лесно ще е, ако прочетеш писмото ми. Имам нужда да го направиш, чуваш ли, Тори? Време е.
Време е?!
Мигом нещо в гърдите ми се изду, смаза ребрата ми, притисна сърцето ми. Опитвах се да задържа този емоционален балон на мястото му с плитко дишане, уплашена, че може да се пръсне. Не можех да помръдна.
Той се пресегна и погали ръката ми.
— То е при моите неща. Иди го вземи.
Намерих чантата му зад вратата към тоалетната, поставих я на плота и отворих ципа. С треперещи ръце разрових дрехите му и замръзнах, щом пръстите ми напипаха хартия. Измъкнах плика и се втренчих в него.
Червено мастило. Йероглифи канджи. Гънки.
Върнах се при баща ми и погледите ни се срещнаха.
Умиращ човек. Дъщеря с разбито сърце.
— Ела тук, седни — продума той. — Всичко е наред.
Само че не беше. Защото сбогом не можеш да си вземеш назад. Аз не бях готова да изрека моето, затова не исках да чуя и това на баща ми. Непосилно ми бе.
Гърлото ме болеше от натрупаното напрежение.
— Аз ще…
Пристъпих към него, после спрях с потребността всичко да се забави, да застине и поех дъх. Стресът от последните няколко месеца, мъката от бавното му гаснене, неумолимият рак, а сега… В гърлото ми се надигна буца, очите ми се наляха със сълзи. Направих няколко бързи крачки към вратата.
Татко каза нещо, но аз вече бях в коридора, скрита от погледа му. Затиснах уста с ръка и задишах дълбоко в усилие да преборя надигналите се чувства. Как стигнахме дотук? Проучили бяхме лечения, изпробвали бяхме всеки домашен лек, свързахме се със специалист и пак не беше достатъчно. Объркването и вината тежаха върху раменете ми и аз вехнех под това бреме. Погледнах към плика. В ретроспекция, би трябвало да го бях отворила в деня на пристигането му.
Баща ми гледаше мача в дневната си.
— Тори, ти ли си?
— Да, аз съм. — Метнах ключовете си и пощата му на масата, изненадана, че ме беше чул при толкова силния звук от телевизора. — Имаш писмо. — Надникнах в дневната и го размахах.
Очите му останаха приковани към екрана. Моите се спряха върху куфара, който все още лежеше празен до креслото. Все още не беше стегнал багажа си за болницата, а тръгвахме на другата сутрин. Макар да бе цяло чудо, че специалистът успя да го вмести, разбирах липсата на ентусиазъм у баща си.
Мразех го тоя рак.
Той разяждаше не само тялото му. Унищожаваше духа му, а това пък съсипваше моя. Чувствах се отчаяна, дете на трийсет и осем.