— Войната свърши преди дванайсет години, Таро — изстрелвам в отговор.
— Войната доведе до смъртта на милиони, Наоко. Едва не съсипа страната ни. Тъкмо се отървахме от американската окупация, а ти… мърсуваш около тях, носиш техните дрехи, слушаш тяхната музика, искаш да се омъжиш за един от тях. — Таро започва да крачи. — Как мислиш, че се отразява това на семейството ни? На шансовете ни да изградим отново бизнеса си?
— А в този бизнес не си ли сътрудничите с тях? — вдигам вежди, за да подчертая аргумента си.
Той спира на място.
— Купуването и продаването на стоки при взаимноизгодни договори не е като да продаваш семейното име.
— Не, вместо това искаш да продадете мен в името на бизнеса. — Кръстосвам ръце пред гърдите си, за да укротя думкащото ми сърце.
— Огледай се, Наоко — прави гневен жест Таро. — Не виждаш ли как се е понижил статутът ни? Да не искаш да видиш Обаачан и Окаасан гледани с още по-малко уважение, ако продължиш с игричките си? Татко да изгуби авторитета си? Аз — рожденото си право? Търгували сме били с теб… — Той изсумтява. — Татко е уредил много изгодна за теб сделка. Осигурява ти дом в изтъкнато семейство с гарантирано бъдеще, докато нашето още е несигурно. Нима си толкова себична?
Стомахът ми се свива, объркана съм. Такава ли съм наистина? Махвам с ръка, за да отхвърля думите му, и се обръщам да изляза.
Баща ми е застанал точно зад мен.
Кенджи изтичва покрай него и подхваща:
— Леле, Наоко, ако знаеш колко си загазила…
— Стига!
Тонът на татко затваря устата на Кенджи. С жест той отпраща и него, и Таро.
Кенджи се покланя и възбудата в очите му е заместена от тревога. Той тихо се измъква заднешком към баба и Окаасан, застанали край кухнята. Таро ме пронизва с още един враждебен поглед, покланя се на татко и излиза.
Започвам да дишам плитко от притеснение, блъсната от лошо предчувствие.
Очите на баща ми горят от гняв, лицето му е зачервено и той кресва:
— Къде беше, Наоко?
Поговорката на баба изскача в ума ми. „Подранилата или закъснялата истина все е лъжа.“ А сега е твърде късно.
— Отусан, моля те, прости ми. Не усетих как мина времето и…
Той ми удря плесница.
Застивам шокирана. Окаасан ахва и изтичва към мен, но баща ми я изблъсква встрани.
— Не я докосвай! — Заставам между тях.
— Не ми е мястото да се намесвам. Прости ми, съпруже. — Окаасан свежда брадичка.
— Напротив, аз съм ти дъщеря — заявявам й. В очите ми парят сълзи. — Ти имаш глас, Окаасан, и пълното право да го използваш. 1957 година сме… — Завъртам се към баща ми гневна, с ускорено биещо сърце. — Жените сами вземат решенията за себе си и аз…
Още една плесница и залитам назад. От тази ме заболява. Покривам с длан изтръпналата си кожа, а по пръстите ми капят сълзи, но държа главата си високо вдигната. Другия път няма да ме свари неподготвена.
— Ти си отражение на нашата семейна чест, Наоко. Това не се променя. И тази вечер посрами всички ни със своето неоправдано отсъствие. А сега ме и обиждаш с нагло поведение. — Той излайва думите и ноздрите му се разширяват при всяко поемане на въздух. — Обвинявам за това онзи гайджин, дето ти пълни главата с небивалици. Жените сами вземали решенията за себе си. — Изсумтява. — В тази къща аз решавам.
Наблюдавам как се издига и спуска адамовата му ябълка, докато преглъща гнева си. Аз съм стиснала челюсти, за да удържа моя.
— И реших да ти дам благословията си да се омъжиш незабавно за Сатоши — изръмжава през зъби. — Стига той още да е съгласен да те вземе.
— Но, татко…
— Тишина! — Яките му ръце потрепват, но остават на мястото си. — Приключено е.
Отпускам се съкрушена на колене. Лицето ми се облива в сълзи.
От думите му боли повече, отколкото от плесниците.
Удовлетворен, баща ми ме оставя на мира. В неговото съзнание брак със Сатоши ми гарантира, че за мен ще се погрижи семейство, което той уважава, семейство, което ще осигури трайния ни успех. Това го радва, дава му сигурност за бъдещето на всички. Аз го разбирам, но къде е щастието в едно бъдеще, което не е мое.
Неспособна да се надигна, прошепвам малка молитва и пращам молбата си в бурята. Моля за лепило, което поправя нащърбени ръбове. Ако не е възможно, моля да съм по-силна от купичката, която съм счупила. Ако и това не е възможно, умолявам за подкрепа от някой, който е приеман за още по-важен от ритуалната котка.
Защото в Япония има много страховити неща под слънцето: големи земетресения, сриващи цели градове, смъртоносни гръмотевици от гневно небе, бушуващи вихрушки от пожари и Отеца.