Последният не е последен по важност.
Глава 8
Америка, наши дни
Регистрирала се бях в близък хотел, но прекарвах малко време там. Отнесла бях повечето си неща в болницата и спях на голямото кресло. Минала бе повече от седмица и се бях надявала от системите и антибиотиците баща ми да се подобри. Той се влоши.
Светлосинята нощница висеше върху тялото му с два размера по-голяма и го правеше да изглежда още по-блед. Сърцето ми се свиваше, като го гледах колко е отслабнал. Не ядеше, поемаше водата през сламка, и то съвсем по малко. И макар че лекарствата уталожиха гръдната му кашлица, правеха го сънлив и увеличаваха свиренето. Баща ми крееше, а никой не правеше нищо.
Бързо почукване, след което вратата на стаята на татко се отвори и пропусна вътре лъч флуоресцентна светлина. Влезе сестра, която баща ми харесваше. Натали? Трудно ми бе да запомням имена, когато едва отчитах различните дни.
— Здравейте — прошепна тя, като внимаваше да не събуди баща ми. — Тук съм да нагледам нашия приятел. — Зае се за работа с подскачаща конска опашка.
Винаги го наричаха „нашия приятел“ и „нашия човек“, казваха „ние“ мислим така или иначе. Сякаш болничният персонал бе едно колективно съзнание, а не маса от индивидуални души. Може да бе необходимост. „Нашият човек“ позволяваше емоционална дистанцираност. Само че „нашият човек“ беше моят баща и си имаше име. Би ми се искало него да използват.
— Дали е възможно да включите на баща ми малко кислород? — попитах, преди тя да се е изнизала. Затрудненото дишане на татко беше станало по-плитко, понякога с дълги паузи. — Надали би искал тръбичките, но имате от типа с маска, нали?
— Доктор Еймън минава на визитация, така че ще е тук до минути. — Тя затвори вратата и отнесе със себе си отговорите и светлината.
Когато лекарят най-сетне се появи, скочих от креслото и го поведох обратно към коридора.
— Какво става? — протегна той разтревожено шия към стаята.
— Не, прощавайте, той е добре. Просто исках да обсъдим други възможности. Антибиотиците явно не действат, той се влошава. — Веднъж започнала, продължих с пълна пара. Стиснах юмрук и замахвах с него да подчертая едно след друго безпокойствата и предложенията си: антибиотиците, резистентността му срещу тях, липсата му на апетит.
— Моля ви — вдигна длани докторът. — Аз разбирам…
— Не, не разбирате. — Посочих навътре. — Това е баща ми и никой не прави нищо.
— Моля ви… — повтори отново той и ме поведе от коридора обратно към стаята. — Нека включим и баща ви в тази дискусия. — Той засили осветлението. Остра светлина заля стаята. — Господин Ковач? — Доктор Еймън се наведе над него. — Здравейте, господин Ковач. Простете, че ви нарушавам почивката.
Татко примигна, примижа и огледа заобикалящата го обстановка.
— Да. Здравейте, господин Ковач. — Доктор Еймън отстъпи леко назад и посочи към мен. — Боя се, че дъщеря ви е силно разстроена. Явно не сте обсъдили с нея решенията си по отношение на лечението ви и предлагам да го направим, преди да са пристигнали другите.
— Какви други?
— Господин Ковач? — повтори пак доктор Еймън, а татко потърка очи. Завъртя глава върху възглавницата към мен, после кимна на доктор Еймън.
— Да? Добре. — Доктор Еймън се обърна към мен и изпъна рамене. — Против желанието ми баща ви настоя да не споделяме с вас неговото решение по отношение на лечението му.
— Я почакайте, какво решение? И кога изобщо се е провел този разговор? — Бях отскачала до хотела само веднъж или два пъти. На няколко пъти излизах за кафе. За лед.
— След като излязоха резултатите от скенера — прозвучаха дрезгавите думи на татко, докато се надигаше да се подпре на възглавницата.
Исках да му помогна, но от изумление краката ми бяха като залепени за пода.
— Добре, ти искаш сам да вземаш решенията за лечението си, но не си намерил за нужно да ги споделиш с мен, така ли? — Вперих очи в доктор Еймън. — Не може да се каже, че ракът е тайна. — Погледнах татко и заговорих по-високо: — Татко, нали тъкмо затова дойдохме тук, не помниш ли? Да обсъдим възможностите за лечение на твоя рак.
— Докторе… — Баща ми смръщи вежди. — Моля ви.
— Да, добре. — Доктор Еймън събра длани замислено, подпря с тях носа си, после ги разпери и заговори. — С баща ви обсъдихме палиативни грижи, след като получихме резултатите от изследванията, и тази сутрин баща ви ме информира, че това е неговото решение. Разбирате ли какво ви казвам?