Не разбирах и мълчанието ми го показваше красноречиво.
— Баща ви избра да не продължава лечението, а вместо това пожела предсмъртни хосписни грижи.
— Какво? — Думите му ми подействаха като резки болезнени удари и от шока в очите ми бликнаха сълзи. Отстъпих назад невярваща.
Доктор Еймън изясни, че агресивните терапии ще удължат страданията. Обясни интервенциите за предоставяне на облекчение на симптомите за пациента без лечебни опции. Каза и други неща, неразбираеми докторски дрънканици какво се очаква, но моето съзнание бе фиксирано върху думите на баща ми при идването ни. Моят кораб. Там започна животът ми… кой би помислил, че и там ще свърши?
Баща ми не е правил догадки, знаел е. И може би зад чая, витамините и последното, продиктувано от отчаяние отиване при специалист, и аз го бях знаела.
Тази нощ не спах. Взирах се през болничния прозорец към слънцето, пробиващо през мъглата. Червено небе призори кара моряка да бди.
Бурята наближаваше.
Глава 9
Япония, 1957 г.
Нямаме часове за подготовка след училище, така че с приятелката ми Кико караме велосипедите си от гарата, без да бързаме особено. Извъртам кормилото в различни посоки и описвам серпентини по чакъла, докато си мисля за Хаджиме, надявам се да е прочел думите ми. Взирам се в червеното кончѐ, което съм се осмелила да омотая на пръста си, а после се изправям на педалите, за да набера скорост за предстоящия хълм.
Кико изостава зад мен. Аз съм изгубена в мислите си, а тя — гръмогласна в мълчанието си. Огорчена е от мен, задето дори съм помислила да тръгна срещу семейството си. Но как бих могла да не го направя?
На върха спирам и се обръщам. Полата от памучната ми училищна униформа залепва за задната част на бедрата ми. Подръпвам я и чакам. Кико не си дава зор с педалите и се преструва, че не забелязва нетърпението ми. Спуска стъпала и крачи по чакъла. Не спира, а просто ме подминава със здраво стиснати устни и силно извити вежди, също като дръзко дете, което сдържа дъха си.
— Наясно съм, че си ми ядосана. — Сядам на седалката и правя няколко гигантски тласъка с педалите, за да я настигна. — Но ти не разбираш.
— Какво има за разбиране? — Духва с уста, за да отметне от очите си дълги кичури от бретона, които се настаняват обратно на същото място. — Първо, срещаш се с чужденец, добре, красив е, и двете обичаме всичко американско. Беше забавно, но сега това. — Гневът кара закръглените бузи на Кико да се осеят с червени петна. Тя спира, за да представи гледната си точка.
Аз също натискам спирачки, готова да се опълча.
— Не мога да повярвам, че искаш да се омъжиш за Хаджиме противно на желанията на баща си. И да споделиш със Сатоши, че е американец, е било крайно лекомислено. Ами ако решат да прекратят отношения с фирмата на баща ти? Състоянието на семейството ти ще се стопи напълно и няма да успеят да ти уредят друг кандидат за сватосване. — Тиква късата си коса зад ушите, та по-добре да обрамчи начумерената й физиономия. — И си наясно какво ще си помислят всички. — Изсумтява леко.
— Не го използвам — тросвам се и скръствам засрамено ръце.
— Но хората ще кажат това. Че си се продала за билет до Америка като проститутките Пан-пан, дето се мотаят из базата. — Отпуска се върху кормилото на велосипеда. — Може дори да решат, че си бременна.
Скривам лице в отпуснатите си върху кормилото ръце.
— Наоко?
След като не казвам нищо, тя ме разтърсва за раменете.
— Кажи ми, че не си.
— Закъснява ми — мънкам.
— Какво? — Гласът й е пронизителен. — О, не… — Шокът на Кико прераства в съчувствие. — Според теб откога е? Може още да има време да се отървеш и да оправиш всичко.
Ахвам.
— Да се отърва ли? Не… — Поклащам рязко глава, за да изтикам мисълта навън.
Кико доближава колелото си до моето и почти шепне:
— Можем да излъжем във формулярите за разрешение. Имам малко пари, не съм сигурна дали ще стигнат. И ще се наложи да издирим лекар, който да се съгласи да позаобиколи правилата.
— Престани, Кико! — Оттласквам се от земята, за да потегля напред и да изоставя тези ужасни думи зад гърба си.
— Колко цикъла си пропуснала дотук? Кажи ми.
Свеждам глава, разочарована от ситуацията си. Такава, за която не мога да призная, но вече не мога и да отричам.
— Като свърши тази седмица, ще станат три месеца. Прекалено много седмици.
— Трябваше да ми кажеш по-рано. — Думите й издават обида. — Щях да ти помогна. Щеше да разполагаш с време. Но сега?