— Но сега нищо. Искам това бебе. — Извъртам се, за да съм с лице към нея и се позовавам на своята истина. — Обичам Хаджиме. Това нищо ли не означава? И Хаджиме също ме желае. — Подритвам чакъла, разпръсквам в различни посоки камъчета и пясък, а после започвам да тикам велосипеда си към вкъщи.
До мен Кико се движи плавно на нейния, жужи също като разярена пчела, готова да ужили.
— Хората ще говорят.
— И бездруго планираме да се оженим — заявявам, без да хвърлям поглед към нея. — Така че това няма да остави на клюкарстващите кокошки нищо, за което да кудкудякат. — Ново подритване, с което вдигам облак пепел.
Гневът на Кико се разпалва.
— Дава им дори повече! — Върти яростно педалите, описва бързи кръгове и ме блокира в центъра им. — Слуховете ще следват семейството ти зад всеки ъгъл.
Завъртам се успоредно с нейните окръжности, за да не изпускам от очи осъдителния й поглед. Те парят от сълзи.
— Ще те наричат уличница, Наоко. Ще заявят, че семейството ти няма чест и никой няма да иска да има нищо общо с теб. Моето собствено семейство ще наложи на мен да страня от теб. Това ли искаш?
Сепвам се.
— Знаеш, че не го искам.
— Никой не харесва тези със смесена кръв. — Кико изсумтява рязко и се доближава. — Теб също никой няма да те иска. Къде ще живеете? Чужденците нямат право да закупуват земя, а семейството ти ще ви прокуди, така че къде? В американската база ли?
— Не. — Набивам с пета, защото усещам, че губя територия. — Хаджиме е наел къща в Таура. — Вирвам нахакано брадичка. — Ще се справим.
Тя се заковава на място.
— Имаш предвид в старата общност Ета, така ли? — Очите й ме гледат трескаво. — О, Наоко, не можеш да живееш там.
— Знам… — Сърцето ми се премята. — Но може би няма да се наложи.
Разказвам й за сглобения от мен план, как бях призовала Окаасан да промени решението на баща ми. Как, ако това не подейства, щях да съобщя къде ще живеем — тъй като стигмата Ета щеше да им окаже влияние — с надеждата да помогнат да си уредим по-добър дом.
Пък дори само за да предпазят себе си.
— Това е твоят план? — присмива се Кико. — Предопределението на Хаджиме беше да създаде спомен, Наоко. Таен и прелестен спомен, към който да се върнеш някога. Но ако постъпиш така, ти самата ще се превърнеш именно в това. В спомен за всички нас. Заточена. Това случайно да си го взела предвид в плана си? — Клати глава. — Няма да ти позволя да го сториш.
— Няма какво да се направи. Аз го обичам.
Стоим взрени една в друга.
— Тогава си глупачка. — Пълните й със сълзи очи ми отправят гневен взор и после тя потегля.
Защо трябва да е толкова трудно? Ако бебето беше на Сатоши, всички щяха да го обявят за подранила благословия и да забързат сватбата. Докосвам червеното кончѐ, омотано на пръста ми, и гледам през неудържимо стичащите се сълзи как Кико изчезва в далечината. Думите й накърниха сърцето, но не и решимостта ми. Бяхме приятелки още от деца, така че нишките ни винаги се бяха движили редом. Никога не се бяхме отклонявали в различни посоки.
Досега.
Наоко.
Името ми е прошепвано някъде отдалече. Кой ме вика? Тичам с разперени пръсти и гоня звука. Озъртам се, всичко избледнява и губи очертания. Будна съм в съня си.
Ръцете ми се повдигат, за да контролират въздуха. Аз съм композиторът, увещавам за изпълнение елементите на природата. В началото кротко, с неразгадаемото шумолене на полюляващите се клонки и листа. После силом, с един порив, шумата е свалена от клоните и се завърта около мен като вихрушка. Все по-бързо и по-бързо, като обезумял танц.
— Наоко, събуди се.
Гласът усмирява бурята и листата се спускат долу в унисон. Повдигам клепачи с пърхане. Майка ми се навежда ниско. Побутва рамото ми с ръка, та да прогони мъглата от междинното състояние.
— Окаасан?
— Шшт, веднага ме последвай — прошепва тя, надига се и излиза.
Ставам и прогонвам с примигване съня, докато се движа на пръсти зад нея по посока на задната врата.
Като пристъпвам навън, разширявам очи, та да привикнат. Сънливото оранжево слънце наднича зад дебелото одеяло на мрака, ненапълно ангажирано да го отметне настрана, може би подразнено от ранното ни безпокойство.
— Ела. — Окаасан ме тегли за ръката и ме повежда по градинската пътека, надалече от къщата.
— Какво има? — Заради хладния въздух кожата ми настръхва като на скубано пиле.
Майка ми спира до дървената пейка, обърната на запад. Сядам до нея, защото долавям значимостта на мига. Дали разполага с моя отговор?