— Не се ли завърнеш, любовта ми ще бъде твоя сянка, непоколебима и неизменно зад теб.
Стискам устни. Окаасан ме придърпва към себе си, стиска ме здраво с едната ръка, а с другата ме гали трескаво по косата. Целува ме по челото, по върха на главата, после по едната и по другата буза и после… няма повече целувки.
Няма повече целувки.
Майка ми ме освобождава от хватката си и се отдръпва назад. Повече не ме поглежда. Устремила е очи напред и стъкленият й взор е станал безизразен. Изправя се. Изпуска дълга въздишка.
— Началото на този ден е положено, Наоко. Птичето е в твоите ръце.
Глава 10
Америка, наши дни
Изправена пред болничната стая на баща ми, се взирам в писмото — в йероглифите канджи, в размазаното „Я“ на Япония и в разръфания ръб на плика. Обмислях да го отворя, но първо прехвърлих в главата си думите на баща ми.
Майка ти беше любовта на живота ми, но преди този живот имах друг. Това се опитвах да ти кажа.
Какъв „друг живот“ и кога се беше опитал да ми го каже? По време на пътуването ни до болницата? При пристигането ни в нея? Проследих всяка наша стъпка дотук и всяка разменена дума, откакто бяха приели баща ми.
По-лесно ще е, ако прочетеш писмото ми. Имам нужда да го направиш, чуваш ли, Тори? Време е.
Беше време. Той умираше. Тази истина накара по бузите ми да се стекат сълзи. Вече не можех да я пренебрегвам или да се мъча да я прогоня. Не можех да оправя нещата. Нямаше какво повече да бъде сторено. Примигнах и бавно поех голяма глътка въздух, а после вдигнах пощенския плик, за да го отворя, но той още беше запечатан. Така и не го е отворил? Татко казва, че иска да го прочета, но той защо не го е прочел?
Огледах оградените с кръгове марки, неясните стилизирани символи, преливащи се с тях, странния набор от английски букви, отбелязани отгоре им, обратния адрес отдолу.
Най-очебийната насока се блещеше право срещу мен. Номерът на пощенската кутия на баща ми. Била си е там от самото начало. Мигом си обясних защо писмото не е било отворено.
Не беше адресирано до баща ми, беше от него и се беше върнало. Но кой беше Хаджиме?
— Татко? — Обърсах бузите си и се върнах в стаята му.
Той примигна сънено.
— Татко, ти ли си писал това писмо? — Вдигнах го с адреса към него, докато приближавах. — Тук е твоята пощенска кутия. Но това не си ти. — Почуках с показалец по странното име.
Татко остана загледан в плика, после в мен и накрая очите му се притвориха.
— Ти дали… — Дъхът му пресекна заради гъстата и упорита слуз. Издиша накъсано, решен да пробие през нея. — Исках… — Направи опит да я изчисти. С пръст даде знак за минута и се поддаде на последвалата кашлица, която не го пускаше.
— Да повикам ли някого? — Положих длан върху гърба му, все едно това ще укроти пристъпа, ще накара рака да изчезне и да остави баща ми на мира. Огледах леглото и масата за кърпа или салфетка, вдигнах кутията салфетки от пода, където беше паднала, и измъкнах няколко. Той ги притисна до устата си.
Напоиха се с кръв.
— Ох! — Сърцето ми се сви. Заиздирвах кабела с бутона за помощ сред заплетените чаршафи и го натиснах.
— Дръж се, татко. Идват.
Още кашлица. Още кръв. Изпаднах в паника и изтичах до вратата.
— Помощ!
Баща ми умираше. И като всичко друго в живота му избра да го свърши по своите си правила.
Упоен, татко ту се унасяше, ту се будеше. Аз седях до него и го слушах как диша. Прекрасен звук, макар и да не беше такъв. Красив мъж, но с такова грозно заболяване.
Баща ми беше описвал какво ще видят хората на погребението. Тогава аз оспорих, заявих му какво виждах аз. Мъж, който беше обичал жена си и беше живял за семейството си, но в този миг съзрях болестта му именно така.
Чудовищна усойница със зъби, пълни с морфин, които се впиваха в ръката му. И точно както змията яде собствената си опашка, тя беше подхванала фаталния цикъл, с който да го погълне целия.
Баща ми се сепна от съня и заоглежда стаята, докато я разпознае.
Прибутах се по-близо и облегнах глава до неговата.
Той примигна с очи с натежали клепачи.
Аз примигнах с очи, пълни със сълзи.
— Добре ли си?
Кимване. Повдигане на вежда, за да попита същото.
— Добре съм, татко. — Усмихнах се през сълзи. — Ще се справя.
Гледахме се един друг.
Това беше разговорът на живота ни.
Последният ни разговор.
От съня баща ми премина към кома, а след това дойде затрудненото дишане. Както беше поискал, нямаше животоспасяващи апарати. А скоро… вече нямаше и живот.