Повече не го оставих.
Уверих го, че го обичам.
Държах ръката му.
Часове по-късно той се предаде.
Нощта премина в мъгла от лекари, медицински персонал, документация и съболезнования. В един миг бях седяла с баща си, а в следващия вече го нямаше. Не помня пътуването с кола обратно до хотела, но ето ме там, сама в тъмното. Сама на света.
Преди мисълта за писмото на баща ми ме плашеше. Не можех да разбера какво означаваше то, но часове след кончината му жадувах за какъвто и да било смисъл, защото само това ми беше останало.
— Добре, татко… — Думите мигом извикаха сълзи. — Добре, ето… — Отворих очи и разпечатах плика с треперещи пръсти. Вътре имаше самотен лист хартия, прегънат на две, а в него парче червен конец. Конец?
Погледнах листа с познатия ми сбит почерк върху него и плъзгах пръсти по мастилото, докато четях.
Мое най-скъпо Щурче,
Надявам се това писмо някак си да открие пътя си до теб и да те завари в добро здраве и заобиколена от любими хора и семейството ти. Моля се това семейство да включва и част от мен.
Без никакви очаквания от моя страна искам единствено да знам, че дъщеря ни е добре. Ако това ти е по сърце, искам нашето малко птиче да знае, че дори днес все така е в моето сърце.
Аз съм стар човек, Щурче. В края на живота си съм, когато вече идват болките. Държа да знаеш, че не съм съжалил за миг за любовта си към теб. Но задето те изгубих, заради това как и защо се случи, съжалявам толкова много.
Твой Хаджиме
Дъщеря. Вътре пише дъщеря. Сърцето ми се качи в гърлото. Искам единствено да знам, че дъщеря ни е добре… Зрението ми се замъгли заради бликащите сълзи. Примигнах и ги обърсах, а после приближих писмото още повече, все едно съм прочела погрешно.
Не бях. Опрях длан в челото си и останах така, докато го изчетох още веднъж отначало докрай. Не разбирах. Това ли искаше да ми каже? Как? Къде беше тя? Взирах се дълго в думите му, а после оформих свои собствени.
— Как така имаш друга… — Насеченото ми дишане възпрепятства думата. Сърцето ми блъскаше, притискано от ребрата, а аз се залюлях напред, за да я принудя да излезе. — Дъщеря? — Не разбирах.
— Татко? — произнесох пресипнало. Думите, смесени със сълзите, пълнеха със сол прясно нанесените рани. Озърнах се в издирване на отговори.
Но баща ми вече го нямаше.
Глава 11
Япония, 1957 г.
Седя заедно със семейството си за сутрешното хранене, ден като всеки друг и все пак след разговора в градината с Окаасан това е ден като никой друг по-рано. Думите на баба ми ме преследват: „Тревогата кара малки неща да хвърлят голяма сянка“. Но евентуална бременност е нещо голямо и сянката, която хвърля тя, не е просто чудовищна, а променяща целия живот.
Дъвча всяка хапка ориз и се взирам с възхищение в майка ми. Може и да съм я окуражила да надигне глас, както Хаджиме окуражи мен, но тя е тази, която умее да вдъхнови. Когато направи опит да убеди баща ми и той заглуши гласа й, тя използва далновидността си да го надхитри. Нещо повече от умна е, тя е смела.
Изучавам ги над ръба на купичката си, запечатвам всяка подробност в спомените си. Татко: посребрялата коса около слепоочията му, плътните му вежди и дълбоките резки, настанили се за постоянно между тях. Таро: решителен поглед и широки рамене. Баба: многозначителна усмивка и натрапчива натура. Кенджи: бузи като на Буда и безпределна енергия. Окаасан…
— Какво казваш, Наоко? — пита баба ми. — А? — Поднася чаша и аз я пълня.
— Не съм говорила, Обаачан.
Тя отпива, премлясва и прочиства шумно гърло.
— Мълчаливият човек е най-добър за слушане.
Оставам смълчана.
Баба ми обърсва уста.
— Помня, когато Окаасан се готвеше за сватбата си, тя също стана много мълчалива. Да започнеш нов живот носи смесица от щастие и тъга, но новата среща винаги бележи началото на раздялата. Ти ще станеш новата дъщеря за семейството на Сатоши и в замяна ние ще се сдобием с нова дъщеря, когато Таро се ожени. — Очите на баба се спират на Таро. Много е настойчива той да се задоми.
— Първо ще осигуря благополучие, а после жена. — Таро се обръща към баща ни, който кима одобрително.
— О… — Баба ни вирва възлест пръст и го размахва в негова посока. — Благополучието и несполуката са две кофи в един и същ кладенец.
Таро преглъща хапката си.
— Онзи, който се радва на благополучие, води невяста у дома.