— Не чакаш да ожаднееш и тогава да изкопаеш кладенец — коментира баба необезсърчена.
Кенджи се смее. Всички се смеят. Баба ни е непобедима.
Гърлото ми се стяга, за да удържи тъгата. Зрението ми се замъглява заради непроронените сълзи. Именно това ще ми липсва най-много от всичко. Усмихвам се.
Изражението на майка ми посърва.
— Да, а вие двамата ще пропуснете училище, ако не побързате. — Събира купичките и се насочва към мивката, като се извръща, за да прикрие лицето си. — Вървете, ще закъснеете.
Кенджи скача да преобуе пантофите си с обувки, блъска масата и съдовете се раздрънчават. Таро и баща ни обсъждат плановете си за деня. Баба ме наблюдава. Поколебавам се. Да се сбогувам ли? Фиксирам татко с поглед. Той вдига очи, но на мен не ми стига въздухът, така че от устата ми не излизат думи.
Той вирва брадичка, но преди да заговори, аз се покланям ниско в знак на уважение.
Като извинение. Просто за всеки случай.
— Наоко, побързай! Ите кимасу — кресва Кенджи, за да обяви, че тръгва, но преди някой да е отговорил, него вече го няма.
Аз преобувам обувките си, а баба се потътря към мен и спира.
Изправям се, но не съм способна да срещна взора й. Съсредоточавам се върху заобленото й тяло и съсухрените ръце, осеяни с кафяви петна.
— Наоко, погледни ме. — Повдига брадичката ми и се втренчва. Не предлага думи на мъдрост обаче. Само кимва, примигва и после се отдалечава, клатушкайки се. Лисиците й казват всичко.
Стоя сама. Не съм готова да помръдна. Хвърлям поглед към майка ми.
— Окаасан… — Гласът ми пресеква, неспособен да оформи думата.
— О, толкова е късно, Наоко. Върви. Върви! — Размахва ръце във въздуха зад себе си, но не се обръща.
Така че, след като поемам дълбоко въздух, аз изпълнявам заръката й.
Отвън слънцето грее ярко. Примижавам и дебна Кико, която описва нетърпеливо кръгчета в основата на малкия хълм. Известно ми е, че ме е предала, така че какво чака? Запътвам се към нея със стиснати юмруци.
— Наоко! — Майка ми изтичва през вратата и размахва над главата си кутия бенто. — По-късно може да огладнееш. — Гърдите й се повдигат и спускат заради краткия спринт. Бърчи чело, сякаш се опитва да сподави емоция.
Устните ми потреперват, но какво мога да кажа? Тя ме придърпва към себе си и после също така бързо ме пуска. С бързи стъпки поема към мястото, откъдето дойде.
И просто така аз съм пусната. Освободена. Оставена да разперя криле и да избера съдбата си.
Стъпалата ме болят, та да припкам към нея, но Кико ми виква да побързам. Опряла е единия си крак в педала, а с другия е стъпила на пътя, готова да се оттласне и да потегли.
Ще ми се да го направи.
Издувам ноздри заради рязкото поемане на въздух. Набивам пети към нея с натежало сърце и много за казване. Не е имала право да издава тайната ми на Окаасан! Вместо да я залея с обвинения и въпроси, стискам челюсти и я отминавам, оставям нея и колелото ми зад гърба си.
Тя подкарва след мен, но от пътя аз се прехвърлям във високата влажна трева. Тя разпръсква капки роса.
— Наоко…
Хвърлям поглед над рамо, но не спирам.
— Къде отиваш? — Тя изоставя велосипеда си и той се гътва на една страна, а предното му колело върти на път за никъде. — Почакай!
— Върви си, Кико! — Ускорявам крачка, устремена към горичката. Вчера резките промени в отношението й — ту сърдечна, ту студена, ме объркваха. Днес ме боли от тях. Наистина ли вярва, че не знам какво е сторила? Отклонявам се от утъпканата пътека и поемам през гъстата растителност. Храстите ме шибат по глезените, стърчащите клонки дращят голите ми колене.
Тя все така ме следва.
Спирам и се обръщам.
— Как можа да кажеш на Окаасан?
Тя отваря уста, но не предлага обяснение, така че аз продължавам по пътя си, без да получа такова. Дърветата отпред се разделят, за да разкрият небето, а под балдахина от синева стоят останките на гигантско камфорово дърво.
Куфарът ми е до него.
Затичвам, вдигам го и кацвам върху пъна.
Кико разширява очи при гледката. Дългият бретон прикрива силно извитите й вежди. Втурва се към мен и произнася пискливо:
— Тръгваш си? — Птичките пляскат с криле и няколко отлитат. — Как изобщо си способна да обмисляш подобно нещо?
— Как иначе? — Припомням й за безбройните ни посещения на Дървото на желанията в храма. Как монасите там произнасяха ежедневни молитви за отправените желания, понесени от вятъра.
— Не завързах ли бели панделки на всеки клон, Кико? Толкова много на брой, че клоните се огънаха под тежестта им? Всяка седмица молех все за същите три неща, истинската ми любов, мое собствено семейство и дом, който да ни подслони. Нима моите желания не са били поети от порива на вятъра? Не са ли били чути?