Основното помещение, обзаведено със стар футон, е с размерите на едно сепарирано пространство у дома. В дъното има прилежаща малка баня. Надничам вътре и пребледнявам. Съдържа порцеланова ниска тоалетна. Разположена е на пода и няма седалка. Стомахът ми се преобръща заради противната воня.
Кухнята е отделена с прозрачен параван от ръчно изработена оризова хартия. Задната стена е заемана от плот с умивалник. Малка и мръсна е и се нуждае от сериозен ремонт.
Стоя по средата с куфара си. Какво ще се случи у дома, ако остана тук? Какво ще каже баща ми на Окаасан, като открие, че съм изчезнала? Как ще го приеме Кенджи? Умът ми прескача от едно на друго също като скакалец, който избягва локви.
В стомаха ми се заражда парещо усещане, което се качва в гърлото. Очите ми горят от напрежението. Без сълзи, Наоко. Избутвам го обратно. Разляната вода не може да се върне обратно в съда. Вглеждам се в мрачнеещото небе, за да преценя колко време ми остава да взема решение. Най-много няколко часа.
Трябва да избера.
С въздишка поставям неотворения си куфар на ръба на футона. Закопчалките се освобождават с просто изщракване и с преувеличена грижа аз повдигам капака да проверя какво е прибрала Окаасан.
Прехвърлям дрехите и намирам ежедневни поли и блузи, обикновени кимона, нощници и дори пантофите ми. Нахлузвам ги и размърдвам пръсти, доволна от комфорта, който ми предлагат. Плъзвам длан в джоба на капака и напипвам чорапи таби, а също и… Я, почакай! Хартия?
Измъквам навън платнения джоб, надзъртам вътре и виждам копринена хартия, мастило суми и камък, а също и две от калиграфските ми четки! Още малко лукс от дома. Окаасан се сеща за всичко. Представям си как ще ги използвам, за да убивам времето. Опирам длани в корема си и си мисля за предполагаемия живот, който нося в себе си. Дали е дар? Да, свитък за Хаджиме, уведомяващ за раждането на детето му.
Момче или момиче?
Стар метод да се предскаже полът — за който акушерките твърдят, че действа с точност от деветдесет и осем процента — е да се съберат лунните месеци на раждане на майката и бащата и датата на зачеване, а полученото да се раздели на три. Ако няма остатък или ако е две, ще имаш момиче. Ако остава едно, ще е момче. Пресмятам на ум, после повтарям, за да съм сигурна, и се усмихвам.
Ако съм бременна, ще е момиче.
Докато чакам да превали, захващам се да съставям обявлението си. Ако остана, ще послужи като сватбен подарък. Ако си тръгна, ще служи на съвестта ми, завинаги ще бележи възможността за присъствието на това бебе на света.
По верандата се разплискват едри капки. В началото са тук-там, постепенно се наслояват и накрая вече няма сухо местенце. Небето е прорязано от ярка светлина и после отново притъмнява. Съсредоточавам се върху чистите линии на Шодо, изкуството на калиграфията, като се старая да не обръщам внимание на назъбените светкавици, порещи небето. Планирам посланието си — времевата рамка, благословията, момиче — и с всяко движение на четката се старая да вложа душата си, та да вдъхна живот на думите.
Небесата се пропукват и аз подскачам, при което нанасям мастило в погрешна посока. Това променя предопределения смисъл. Едно приплъзване и правата линия на луна се превръща в дългата опашка на дракон, изложена на вятъра.
Взирам се в него, все едно очаквам да отвърне на взора ми. Историята за дракона на баба ми шепти от спомените ми.
Живял някога човек, който много обичал дракони. Държал картини и статуетки на всяко възможно място и бил способен да говори за тези магически зверове на всеки, склонен да слуша. Един дракон научил за този човек и колко високо цени неговия вид. Решил, че той със сигурност ще се зарадва да се срещне с автентичен дракон. Така че се възползвал от силен порив на вятъра и променил курса си, за да го посети в обитаваната от него пещера.
Като пристигнал, драконът заварил човека заспал. Човекът се събудил, зърнал до себе си сгушен огромен звяр с проблясващи зъби и зелени люспи, отразяващи лунните лъчи, и бил напълно ужасен. Преди драконът да е успял да се представи, човекът сграбчил меча си и се хвърлил напред, с което накарал дракона да отскочи назад и да се изниже бързо.
Понякога, като разказваше тази история, баба обясняваше, че драконът олицетворява харесването на идеята за нещо повече от самото нещо. В други случаи изтъкваше как драконът е действителната ни същност, истина, пред която трябва да се изправим.