Оставих го да си гледа мача, едно от малкото неща, които още му носеха удоволствие, налях си кафе и се настаних, за да разпределя натрупалата се поща. Овързана бе с широк ластик и натикана в кутията, сякаш той бе заминал на едномесечна ваканция и бе забравил да уведоми за задържане на кореспонденцията му. Само дето не беше така. Просто бе пропуснал да ме накара да я прибирам.
Отпих от кафето и се загледах в писмото. Червени азиатски символи във всички посоки. Адресът бе зачертан с две плътни червени линии. Над него на английски бе написано „Отсъства“. Заобръщах плика в ръцете си. Сгъван бе неведнъж, а ръбът бе разръфан, сякаш захванат от автомата за сортиране. Учудена бях, че изобщо е доставено.
Разследващия журналист у мен го сърбяха ръцете да го отвори.
Вдигнах го да го погледна срещу светлината. Вътре се мержелееше сгънат лист и нещо като канап. Разтърсих плика, но бе почти безтегловен. Изпънах го с длан и тогава в една от гънките се появи позната дума.
Япония.
Мастилото се бе разтекло от първата буква. Прекарах пръст по нея. Кого познаваше баща ми още в Япония? Бе пратен там по време на военната си служба във флота и ни бе забавлявал с всевъзможни разкрасени разкази за онова време, но оттогава бяха минали петдесет години. Нямаше някакви емблеми или военни обозначения, така че явно не бе официално уведомление за юбилейна среща. А може би пък неофициално? Като военнослужещ бе играл бейзбол — дори в Япония.
Някога отборът на Седми американски флот бе имал демонстрационен мач с „Шонан Сийрекс“ от лигата на Йокосука при пълен стадион. Когато разправяше това, татко заслоняваше очи с длан, сякаш оглеждаше многобройната публика.
— Едно празно място не се виждаше. Можеш ли да си представиш, Тори?
Представях си го всеки път.
Открития стадион, съвършен терен с грижливо окосена трева и баща ми, толкова млад, толкова развълнуван, загрява край пясъчната могилка на питчъра.
— Представи си само шума — казваше татко.
Вместо аплодисменти цветни пластмасови бухалки се удрят по гърба на предната седалка — туп-туп-туп. Момчета търчат нагоре-надолу по пътеките, бият барабани и крещят насърчително. Организирани групи от фенове в съответните сектори пеят песни и викат в мегафони. Татко обясняваше, че бейзболът в Япония през петдесетте години давал шумен израз на една иначе тиха култура.
Макар мачът да бил приятелски, фактът, че бил срещу американци, си носел сериозен подтекст. Татко твърдеше, че в Страната на изгряващото слънце горели от желание да нанесат поражение на червено-бяло-синия флаг със звезди и ивици.
— Почти ми се щеше да бяхме загубили — казваше всеки път татко. — Семейството на моето момиче беше на тези трибуни и не исках да им нанасям обида, преди още да съм ги срещнал.
Винаги я наричаше „неговото момиче“, когато разправяше тези си спомени. Никога не научих името й. А ако мама беше наблизо, подобни разкази изобщо не се чуваха. Като разпитвах за това негово момиче, той просто поклащаше глава, издуваше бузи, после изпускаше въздуха и отговаряше:
— Тя беше много специална.
Такъв беше и той. Обожавах го.
Мъж, който пиеше плодово бренди като баща си словак, имаше типичната походка на Джон Уейн и умееше да разправя колоритни истории като никой друг.
Макар че при повечето му истории бе трудно да се разграничи истината.
— Че какво е истината, ако не версията, разказана от нас?
Намигваше, чукваше ме по носа и ме оставяше да отделям фактите от измислиците. Нещо, което продължавах да правя и днес.
Но това писмо от Япония — то беше истинско.
— Тигрите паднаха — осведоми ме татко и се потътри към хладилника. Отвори го и заразглежда какво имаше вътре.
— Искаш ли обяд?
Трябваше да хапне нещо. Буквално се бе стопил. Отначало по-стройната му фигура печелеше комплименти, но възхищението секна, когато той продължи да слабее. Дори ръцете му — същите, с които бе действал като питчър в препълнен стадион — вече бяха само кожа и възлести кости.
Затвори хладилника, без да извади нещо, затегна колана на синия си халат, после почеса брадичката си с трапчинка на нея.
— Не, благодаря, не ми се яде. — Посочи към плика. — Какво е това?
— Казах ти, че имаш писмо — повдигнах го насреща му. — От Япония.
Той го грабна, бърз като светкавица, и присви очи срещу щемпелите и йероглифите. Лицето му мигом стана безизразно. Притисна плика до гърдите си, извъртя се и повлече чехли навън, без да каже нито дума.
Изчаках няколко минути, преди да го последвам.
Стоеше като замръзнал насред затъмнената си стая с поглед, прикован към плика. Ала карираните завеси не успяваха да спрат любопитното надничане на слънцето. Нито моето. Побутнах вратата и я открехнах още малко. В стаята се плъзнаха лъчи светлина, които докоснаха рамото му. Той се обърна, обхванал с ръка небръснатото си лице, за да прикрие непознатото изражение. Беше ми също тъй чуждо като самото писмо.