Аз съм изправена пред моя дракон. Той се свива в краката ми. Водим безмълвен разговор и вече всичко ми е ясно. Той е този, който хвърля чудовищно голямата сянка. Онзи, от когото се боях. Към когото се стремях. Пред когото стоя в същия този миг. В гърлото ми напират сълзи, докато се опитвам да приема нещо, което съм знаела през цялото време. Хаджиме владее сърцето ми и е възможно аз да нося неговото дете, така че никога не е съществувал избор.
Само приемане.
Защото е изпълнено всяко мое желание: истинската ми любов, мое собствено семейство и дом, който да ни приюти.
Но също като в историята на баба ми, като се изправям пред всичко това, аз съм ужасена.
Глава 12
Америка, наши дни
Апартаментите в стил бунгала в пенсионерското селище на баща ми бяха старомодни, с каменна облицовка в ръждив цвят и сводести входове, и на мен ми липсва кварталът, дори съседите, но повече ми липсва баща ми. В следобеда на погребението му изправени на неговата морава съседи и приятели се хванаха за ръце, докато някогашният пастор на майка ми рецитираше Лонгфелоу вместо молитва за последното му изпращане.
Корабите, които минават през нощта, говорят един на друг в един миг, само сигнал и далечен глас в тъмнината;
Така че в океана на живота ние минаваме и говорим един с друг — само поглед и глас, после мрак и мълчание.
Произнасям амин в един глас с останалите и после освобождаваме взаимно ръцете си и паметта на баща ми. В болницата татко използваше израза „два кораба“ за значимата си, макар и мимолетна първа любов. Но аз си представях мама — любовта през по-голямата част от живота му — да го очаква на портите на Рая, за да го посрещне у дома.
— Попътен вятър, татко — прошепнах фразата за сбогуване с моряци с очи, мокри от сълзи. И в този момент вятърът набра скорост и се завихри около мен. Задържах се там за миг, а после обърсах сълзите от бузите си и се запътих навътре, където чакаха храна, напитки и утеха.
Проста служба, каквато я беше искал той. Без суетня и фанфари, само няколко мили думи в църквата и след това в дома му не повече от няколко тоста. Аз пих, докато чашата ми не се опразни, няколко от гостите се задържаха, докато не се опразни цялата бутилка, и това беше то. Седях съвсем сама на верандата му и за пръв път в живота си бях сама на света.
Само дето според писмото му той имаше и друга дъщеря, така че може би не бях сама.
Изпуснах тежко въздух, отпих от брендито си — бях открила една бутилка, скрита в килера на татко, — а после устремих поглед към нощното небе. Дворът на татко в никакъв случай не беше натруфен, но беше от местата, където да вдигнеш крака и в ясна нощ да наблюдаваш звездите.
Голямата мечка винаги беше лесна за нацелване. А вляво от нея беше Полярната звезда. С движението на северното небе тя се задържаше на място, закотвена стабилно.
Ако Раят беше океан от звезди, представях си татко да плава в него, да се съревновава за преминаване през Големия вододел. Усмихнах се при тази мисъл, защото си припомних историята за първото му тихоокеанско пътуване във флота, от която бях извлякла образа.
Обясни, че следвали Полярната звезда на гребена на гигантска вълна. Мъртвото вълнение било така силно, че ги запратило към огромните порти, разделящи Запада и Изтока.
— Издигнаха се от недрата на океана и се извисиха чак до небесата — описваше. — С кораба ни, прикачен към тях, лично съдът на цар Нептун изпитваше доблестта ни с дни.
Той имаше толкова много истории. Макар да поставях под въпрос фактите зад повечето му небивалици, научих, че тази съдържаше истина. Големият вододел, бележещ границата между Изтока и Запада, беше Антимеридианът. Във флота изпитването на доблестта представляваше еквивалентът на посвещаване в братство. А официалният съд на Нептун бяха моряците, прекосили го преди. Просто кораб с безразсъдни момчета и най-младият сред тях бил баща ми, едва на седемнайсет.
Седемнайсет. Да постъпи във флота така млад и после да създаде дъщеря? И никога да не сподели с никого? Не се връзваше. Татко беше постоянен и устойчив като Полярната звезда. Не се наблюдаваха вариации. И все пак това писмо поставяше предизвикателство пред всичко, което знаех за него. Мисълта скова гръдния ми кош, добавяше още и още напрежение, което доведе до сълзи на разочарование.
Може би заради това организирах вещите на баща ми да бъдат разчистени от фирма за недвижими имоти. Не исках да открия още. Не исках нищо да се променя.
На теория предлаганата услуга беше идеално решение да се справиш със стресиращата и трудна задача. Щяха да разпродадат всичко, имащо парична стойност, да дарят каквото не продадяха и да опаковат за мен само каквото желаех да запазя.