Опрях лакът в масата с очи, приковани в пепелника от неръждаема стомана, възпоминание по повод двайсет и пет годишна служба. Беше пълен с мътна вода заради следобедния дъжд, с плаващи в нея угарки от цигари. Изпразних го във външната кофа и го обърсах със салфетка, та гравираното му дъно да залъщи. Вдигнах го пред себе си да му се полюбувам. Двайсет и пет години бяха дълъг период да се задържиш във фабрика и макар знакът на признателност да не струваше много, продължителната усърдна работа, която символизираше, притежаваше висока стойност.
Освен ако баща ми не бе намирал, че годините му на служба са били пропилени.
В главата ми изникна спомен за това как преразказваше своята „битка за независимост“, като влизахме в болницата.
Макар да вървя по стъпките на баща си и дядо си и като работник във фабрика да не беше лош живот, на мен не ми стигаше.
Не му е стигало и все пак в крайна сметка е свършил именно там. Но беше щастлив, нали така? Гърлото ми се стегна. Може би именно това се е опитвал да ми каже. Че негодува заради курса, който е поел животът му, и съжалява, че се е отказал.
Изведнъж пепелникът придоби различен смисъл — символ на изгубеното от баща ми. Друга дъщеря и различен живот. Какво не му беше наред на този тук? Гневът потопи стъпала в морето от скръб и го размъти. Улових измъченото си изражение в металната повърхност, а после оставих пепелника на мястото му и отклоних поглед, но вълните се разпростряха навсякъде. Какво друго бях схванала погрешно и какво се очакваше да сторя с всичко научено?
Не баща ми, а аз бях блокирана и изпитвана от Големия вододел.
Хвърлих поглед към празния метален стол на татко с червената му лющеща се боя, а после долепих чашата до устните си, преглътнах остатъка от парещата течност и се надигнах.
Друга дъщеря. Залъгвах сама себе си, ако си въобразявах, че ще съм способна да оставя нещата така. Не можех да забравя за откритието си и единственият път напред беше през миналото на баща ми.
На сутринта щях да се обадя и да откажа услугата. Сама щях да сортирам вещите на баща ми и в процеса на това щях да се помъча да извадя наяве другия му живот.
Глава 13
Япония, 1957 г.
Не спах добре, цяла нощ се мятах върху мухлясалия футон, а мислите ми воюваха с демони Баку, които завземаха сънища. Дали Кико беше казала на Таро какво е научила? Ами ако Хаджиме пренебрегне бележката, която оставих при охраната, и никога не се върне? Отварям рязко очи при тази абсурдна мисъл.
Смъдят заради ранната утринна светлина. Примигвам, за да изостря фокуса си, и се запознавам повторно с новата заобикаляща ме обстановка. Кухненският параван от оризова хартия е белязан от вода, която се е събрала на локвички по неравните дъски на пода. Между дъските расте инвазивна фалопия. Сбърчвам нос. До известна степен бях убедила сама себе си, че разнебитеното състояние на къщата е само плод на въображението ми. Вместо това е дори по-лошо, защото нещата са по-зле, отколкото на пръв поглед. Всичко се нуждае от поправка.
Изопнатата врата на малката къщурка изхлопва. Отмества се на около два сантиметра и после запъва. Чевръсти пръсти се вмъкват през тясната пролука и я подхващат.
Подскачам стреснато, готова да побягна. Но къде? Има само един път навън. Може да е всеки. Възмутен хазяин, побъркан съсед или по-лошо, баща ми.
Вратата се отваря. Кафеникави панталони. Зелена мешка. Пригладена коса.
— Хаджиме? — Сърцето ми подскача. Краката ми го следват.
Прегръдката ми изцежда въздуха от гръдния му кош.
— Иха. — Той се смее и прави крачка, за да възвърне равновесието си, а чантата му пада на пода с глухо тупване. Целува върха на главата ми и също ме стиска. — Здравей.
Разпадам се в здравата му прегръдка.
— Здравей. — Нищо друго не се излива навън. Само щастие. Само облекчение. Само сълзи. Нощта беше дълго пътуване с тежък товар; сега Хаджиме е до мен, за да ми помогне да нося този товар.
На лицето му цъфва крива усмивка, а после ме дърпа да се изправя на пръсти за целувка. Не се е обръснал и наболата му брада дращи дланите ми. Отпускам се срещу него и връщам пети обратно на пода, за да открия стабилна земя за пръв път от пристигането си предишния ден.
— Жилището е доста зле, нали? — Отстъпва назад и се озърта. — Планирах да го почистя, преди ти… — Заковава поглед в куфара ми и после в очите му се прокрадва объркване. — Щурче, какво става?