— Помолих Окаасан да ми помогне да убедя татко и тя се пробва, но той…
— Прогонил те е от дома ти? — Втренчва се ококорено в мен.
— О, не, не, но… — Кърша ръце и му описвам как съм умолявала Окаасан да помогне. — И макар тя да изслуша мен, той не пожела да чуе нея. — Обясних му как баща ми е обявил, че ще ме сгоди за Сатоши, без дори да се е допитал до мен. — Но познай какво каза Окаасан. — Усмихвам се широко, преливаща от гордост. — Без да го обсъжда с него, Окаасан постави избора обратно в моите ръце. И ето ме тук.
— Но баща ти не знае?
Клатя глава.
Полюлява се на пети напред и назад.
— Редно е да отидем и да поговорим с него. — Хваща куфара ми и прави широка крачка към вратата. — Ако открие, че си изчезнала, това ще влоши нещата. Никога няма да ме приеме.
— Хаджиме, ако се върна, трябва да се омъжа за Сатоши. — Пристъпвам напред и отнемам куфара от дланта му с побелели заради стискането кокалчета. — Избрах теб. Така че няма връщане назад.
Той разтваря леко устни. Присмива се.
— Що за избор е това? Не можеш да се откажеш от семейството си.
— Ти не се ли отказваш от своето, за да останеш тук с мен? — Пускам куфара близо до краката си и скръствам ръце.
— Не е същото. Безспорно ще ми липсват, но…
— Каза, че ако не се върнеш, това щяло да разбие сърцето на майка ти. Ами бейзболните мачове през уикендите и неделните обяди? Наясно съм от какво се отказваш, Хаджиме. И независимо от всичко ти избираш да останеш с мен, така че… — Повдигам едното си рамо и се усмихвам с надежда. — Аз също избирам теб, ясно ли е?
— Нещата не са така прости, Щурче. — Малка крачка назад отваря празнина помежду ни. Той повдига вежди. — Не можеш да изгубиш цялото си семейство заради мен. Вече никога няма да можеш да си идеш у дома. Да ги видиш отново. Ами Кенджи? Това е побъркано. — Почесва брадичка, а после клати глава. — Няма начин. Не мога да ти позволя да го направиш. Няма да приема. Прекалено много е. Не.
— Не? — Гневът развързва език, който прекалено често е бил възпиран. — Изборът е мой! Не на баща ми. Не на Сатоши. И не, Хаджиме, дори не твой. — Изявлението ми прокънтява с пълна сила и увисва във въздуха между нас.
Той отваря уста, сякаш за да заговори, но не казва нищо. Вместо това поглежда встрани и отпуска рамене.
Аз изпъвам своите назад, за да подсиля онова, което се налага да изрека.
— Не разбираш ли? — Горещи сълзи парят очите ми. — Изборът е направен. Окаасан рискува всичко, та да имам възможност за това. Също и аз. Така че сега ти трябва да решиш… — Сърцето ми блъска в ушите. — Ако още искаш да се ожениш за мен, това е твоят избор. Единственият ти.
— Но, Щурче, не е толкова просто…
— Толкова просто е. Да, точно толкова. Освен ако… — Ако е променил намеренията си. Може би той е видял своя собствен дракон и изправен пред онова, което е поискал сам, то му се е сторило прекалено много. Сърцето ми се свива. Бебе. Дори не съм споделила с него тази вероятност. Коленете ми омекват, така че присядам на ръба на футона и се съсредоточавам върху разтворените си длани. Върху решението, което е в тях. Онова, което вече съм взела.
И което той може да отхвърли.
Хаджиме натиква ръцете си в джобовете и започва да крачи наоколо.
— Не биваше да е така. Беше редно да получим благословията им. Исках те да бъдат част от всичко. Да планираме сватба, може би да говорят с моето семейство по телефона… — Въздъхва и прекарва длан през косата си. Тя се разрошва във всички посоки между пръстите му. Оставя ръката си там и се озърта из покритото с прах помещение. Поглежда към мокрите петна по стената, към локвичките по пода. Въздъхва и прави гримаса. — Мислех, че ще имам време да оправя това място. Ти ще планираш сватбата, докато аз подготвям дома ни, но… — Промърморва ругатня под носа си.
— Добре. — Въздухът се насича в гърлото ми. — Разбирам. Вече не искаш да се жениш за мен. Прекалено много е. — Положено е началото на гибел. Чувствам духът да бледнее и мъждука заради лошата връзка.
— Не. Не това имах предвид. — Сяда до мен и се извърта, та да се озовем очи в очи. — Разбира се, че още искам да се оженя за теб. — Обгръща бузите ми с длани и после опира чело в моето. — Повече от всичко.
— Тогава какво има? Какво не е наред? — шепна.
Той вдига взор и среща моя.
— Съвсем скоро ще отплаваме, за да патрулираме в протока. Променили са графика. — Погледът му омеква. — Не мога да остана.
Шокът изпъва гръбнака ми. Очаквах да е тук за седмицата.
— Колко дълго ще отсъстваш?