— Само две седмици, но… Ти си тук. Не мога да те оставя в тази къща неомъжена и сама. — Свежда глава.
Тялото му се отпуска напред в ръцете ми и аз ги обвивам около него.
— Лейтенантът ти още ли не е подписал брачните документи? Аз ги подписах. — Прекарвам пръст през косата му.
Хаджиме вдига глава и ме поглежда право в очите.
— Знам и ги заверих нотариално. Два пъти ходих да ги превеждам, но той все ме избягва, защото от военноморските сили се мръщят. — Сините му очи се отместват от моите. — Така или иначе всичко това е без значение, защото се нуждаем от разрешението на родителите ти, след като нямаш осемнайсет.
— Почти на осемнайсет съм. — Гласът ми е станал писклив. Всичко това е пълна катастрофа.
— До гуша ми дойде да моля всеки за разрешение и всички да ми отказват. Първо лейтенантът, а сега и семейството ти. — Хаджиме се надига, но после погледът му се разведрява. — Ами ако го направим независимо от всичко? Още тази вечер?
— Какво да направим?
— Да се оженим. — Дърпа ме да стана и притиска дланите ми плътно към гърдите си. — Можем да извършим церемонията тази вечер и да уредим формалностите по-късно. Защо не? По този начин всички в това село ще знаят коя си, че сме женени и си с мен.
Свеждам поглед към ръцете ни.
— Обичам те, Щурче. Искам да изживея живота си с теб. Да забравим за всички останали. Само ние с теб. Майка ти ни подкрепя, така че ще упорстваме с баща ти, докато не го спечелим. Не ме е грижа колко дълго ще отнеме. Ще съм настоятелен с него. Кажи, че същото важи и за теб.
Умът ми прехвърля подробност след подробност. Мисълта, че Хаджиме все така ще опитва да размекне сърцето на баща ми, сгрява моето.
— Но аз нямам рокля.
— Бъди, както си сега.
— Това е кимоно за сън! — Разсмивам се и това разсмива и него.
— Тогава облечи каквото си донесла в куфара. Само кажи, че си съгласна. — Мислите му препускат, подвластни на вълнението. — Можем да го направим тук. Ще помоля няколко от момчетата да помогнат. Всеки може да донесе по някое блюдо. Аз ще издиря пастор или будистки монах, или каквото искаш ти. — Хаджиме приближава дланите ми към устните си и ги целува. — Щурче, не мога да те оставя тук неомъжена и сама. Искам да се оженя за теб. Това е моят избор. Точно както каза ти. — Усмихва се. — Е, аз избирам теб, така че омъжи се за мен още тази вечер.
Сълзи замъгляват зрението ми, за да прераснат в ураган от щастие.
— Добре, да — изстрелвам.
— Да? — Усмивката му става още по-широка.
Целувките му открадват отговора ми.
Късна сутрин е и Хаджиме е отишъл да подготвя церемонията за вечерта. Оставил ме е с Майко, съседката, която бях гледала да събира пране предишния ден. Тя се извини, задето не е приближила, призна, че съм я стреснала. Решила, че дебна, за да събирам такси за земята. Седим на нейното предно стъпало и се смеем на случката, докато изработваме украса заедно с още две съседки. Баба Фумико, възрастна жена, която живее през две къщи, и Ишури, млада майка от следващия ред къщи.
Ишури има бебе, момченце с обли бузки и трапчинки на пръстчетата. Йошико, дъщерята на Майко, го гледа и заедно с това държи под око и малкия си брат, покрития с кал Тацу. Той тича като обезумял, повлякъл след себе си два снопа с панделки, а Йошико го гони и гълчи.
Дори прокълнати, хората тук пак са щастливи.
— Е, бебета скоро, а? — пита Ишури с високо повдигнати вежди. Кожата й е загоряла и надупчена, но ведрата й усмивка компенсира.
Тъй като не съм сигурна какво да кажа, само кимвам и продължавам да преплитам светлозелената панделка през дръжката на хартиения фенер.
— Не. Трябва да изчака с бебетата. — Баба Фумико ме побутва по рамото и ми намига. — Първо е добре да се порадва на упражненията. — Тя е крехка и има дълга побеляла коса, прибрана назад с протрит шал за глава, толкова е колоритна, колкото си представям, че някога са били цветовете на шала й. — Младостта повяхва бързо. Виж ме мен. — Смее се и хлътналите й бузи се повдигат нагоре.
— Някога баба Фумико е била принцесата на пролетния фестивал.
— А сега съм съсухрена като слива. — От гърлото й се разнася още смях.
— Ами роклята ти? — пита Майко, в чийто скут лежи друг фенер.
— О. — Ровя се в ума си за правилен начин да отговоря. — Майчиното ми широмуку е толкова красиво, но… — Привеждам рамене. Нещо прекалено сериозно е, та да го споделям с нови приятели.
— В такъв случай сложи моето учикаке — предлага Ишури и полага длан върху ръката ми. — Макар да е церемониално кимоно, пак ще ти седи много хубаво.