— Да, красиво е, но много ярко — отбелязва баба Фумико.
Трите жени бъбрят за крещящите цветове и как е най-добре да бъдат смекчени. Трогната съм от добротата им, но и натъжена заради истината зад нея. Няма да облека премяната на Окаасан и семейството ми няма да присъства. Вместо това ще се докарам в дрехите на непозната и ще празнувам без тях. Седя под сливовото дърво, удостоена с красотата и сянката му, но съм неспособна да посегна към плода му.
Клекнала съм на миниатюрна табуретка в помещението за къпане на Майко, търкам се, сапунисвам се и се плакна, та да мога да се потопя в ароматизираната вода, която е приготвила тя. В Япония първо се мием, а после вземаме вана. Хаджиме още не схваща, че едното е, за да почистим тялото, а другото, за да избистрим ума си.
Майко и Ишури ще ми нагласят косата и ще ми помогнат с кимоното на Ишури. Красиво е, макар ръбовете му да са разръфани и цветовете да са избелели.
Сватбените кимона с тяхната висококачествена тъкан и сложен модел са скъпи и на повечето семейства се налага да ги наемат. Това на Окаасан й принадлежи. С висока емоционална стойност и цена е.
Разбира се, приемам предложението на Ишури с признателно смирение. Би било оскърбително да нося собственото си ежедневно кимоно, пък било то и в далеч по-добро състояние. И бездруго, освен ако не облека това на Окаасан, от какво значение е изобщо? Ще се врека на Хаджиме с готовност и ще приема този нов и различен живот, както съм приемана аз.
Днес е важно сърцето, а не външният вид.
Майко коментира цветята, които е редно да закичат в косата ми, но после се прекъсва.
— Добре ли си, Наоко?
— Да — отговарям от малката вана, ароматизирана с ванилия и сливов екстракт. Богатият и наситен аромат ме изпълва с признателност. Те притежават толкова малко и все пак го дават всичкото. Не го заслужавам. Загребвам шепа топла вода и я изливам в опит да успокоя нервите си със звука.
Днес е денят на сватбата ми.
Ритуал, подвластен на лекота и радост е и макар да съм доволна, обременявана съм от искания. Искам да чувам безкрайните коментари на баба ми и майка ми, докато ми помагат да се приготвя. Да чувам уверенията и смеха на Окаасан. Закачките на Кенджи. Да срещам зоркия поглед на Таро. Дори татковия…
Въздъхвам и се потапям по-дълбоко, така че водата достига малко под носа ми.
Искам прекалено много.
Таро е прав, себична съм. Но защо татко трябва да е толкова труден? Ясно ми е, че някъде дълбоко гордостта, а не природата му, го кара да изисква толкова много от мен. Но дали той разбира, че природата ми, а не гордостта, ме кара да мечтая за толкова много повече?
— Наоко?
Гласът на Хаджиме оживява духа на всички присъстващи.
Останалите жени му крещят на японски.
— Вън! Не е готова!
— Почакай, Майко — настоява Хаджиме. — Вазука су фун. — Смее се, защото не щат да го чуят. — Щурче?
Бързо се надигам, като оформям мини приливна вълна и се увивам в кърпа. Внимавам къде стъпвам и се насочвам към сенките, хвърляни от тях.
— Хаджиме?
— Обясни им, че се налага да говоря с теб за минута. Оттук.
Смея се и уверявам Майко, че ще отнеме само минута. Гласовете им се снижават до тихо мърморене и сенките им се отдалечават. С изключение на неговата — тя се задържа там, висока и тясна.
Пристъпвам леко напред и шепна:
— Хаджиме? — Усмивката ми угасва и ме изпълва тревога. — Наред ли е всичко? Да не се е случило нещо?
— Всичко е идеално. Всъщност имам изненада за теб. Ранен дар.
— Дар ли? — Пружинирам на място. Сянката му се отдалечава, смалява се и изчезва напълно.
Още съм в помещението за къпане, сдържам дъха си и се заслушвам. Чуват се стъпки, после шепот и отново плъзгането на врата. Настъпва тишина.
Тръгнаха ли си?
Дали да изляза навън?
Появява се нечия нова сянка. Не така висока и не така тясна. Вратата се отваря.
— О!
Окаасан!
Бликват сълзи и ръце се движат трескаво.
Тя ме придърпва към себе си, без да я е грижа, че съм мокра. Полюлява ме, отпуснала е брадичка на рамото ми и пръстите й стискат жадно гърба ми. Сърцето ми блъска бясно в гърдите. Думите ми се оказват безполезни и далечни като земята и облаците. Как изобщо мога да се надявам, че ще съумея да изразя облекчението, чувството на благодарност и неподправената утеха, която изпитвам в прегръдката й?
Не мога.
След миг, може би два или три, Окаасан разхлабва хватката си и се отдръпва леко. Стиска здраво устни. Искрящите й очи сякаш питат Добре ли си? Щастлива ли си? Отговорът ми се отразява в моите. Сега съм щастлива. Тя кимва удовлетворена, а после обърсва бузите ми с палци.