Изпуска шумно въздух и се засмива.
— Добре, че още не са нанесли грима ти.
Сърцето ми се е качило в гърлото и прави невъзможно да изрека нещо. Преглъщам с усилие, за да го избутам обратно, все още неспособна да повярвам напълно, че тя е тук.
— Не мога да остана, Наоко. На баща ти не му е известно, че съм дошла. Дочух твоето желание от вятъра. Повика ме като сън, а после твоят Хаджиме се появи и… — Вдишва продължително през носа и събира кураж. — Приемам в душата си, че съдбата ти е да бъдеш омъжена… — Обяснението й е погълнато от поредната въздишка. Вместо това сочи към ниската масичка близо до кухнята.
Върху копринения калъф е разстлано нейното широмуку.
Сега вече съм река. Не заслужавам подобна обич. Нямам думи. Само сълзи. Гърлото ми се стяга, за да контролира усилващите се ридания.
Майка ми се усмихва, за да отбута назад емоциите, а после пристъпва към вратата. Тръгва ли си? Открехва я съвсем леко и прави знак с ръка. Майко и Ишури се втурват вътре и бързо затварят след себе си. След като е доставил най-съвършения дар, Хаджиме е изчезнал. Обичам го дори още повече.
Очите на жените се насочват към донесеното широмуку и стомахът ми се преобръща. Роклята на Ишури. След като те бяха така отзивчиви, аз нанесох обида.
Шията ми пламва заради обзелата ме паника, докато се мъча да открия точната формулировка.
— Ишури, аз… аз…
— Изобщо не обмисляй подобно нещо, Наоко. — Тонът на Ишури е благ и показващ разбиране. Разтворила е широко очи. — Разбира се, че ще облечеш широмуку, принадлежало на майка ти. Разбира се.
Свеждам глава в дълбок поклон, смирена, облекчена, изумена от толкова много доброта.
— Благодаря ти, Ишури — промълвявам и безрезултатно се мъча да попия очите си.
— Луната е ужасно нетърпелива — обажда се Майко, а усмивката й сияе. — Скоро ще измъкне навън нощта, така че трябва да побързаме. Първо грима и косата, а после да облечем тази булка.
Поглеждам към Окаасан и поемам ръката й в моята. Без да съм попитала, тя явно прозира въпроса ми.
— Как бих могла да си тръгна, преди да те видя облечена? Прекалено много е да бъде искано това от една майка, прекалено жестоко. — Повдига дланта ми към гърдите си и я притиска към себе си, така че долавям сърцето й. Неговия постоянен ритъм. — Да, бие с всички сили. Аз съм тук. Този момент ни принадлежи. Небесата не ми отказват това право, дъще.
Не приемам нищо за даденост. Макар да не ми е отредено такова щастие, все пак го получавам. Небесната благодат в най-добрия случай е непостоянна. Това го отчитам. Така че се усмихвам на майка ми, на новите ми приятелки и на съдбата. Дори с драконовия дъх във врата ми — възможно дете, отпътуването на Хаджиме за седмици, аз тук сама, — разбирам, че когато небето ти спусне плод, разтваряш ръце.
Глава 14
Америка, наши дни
В рамките на няколко дни постигнах значителен прогрес в разчистването на апартамента на баща ми, но открих малко неща, които да хвърлят светлина върху миналото му. Емоционалната въртележка от скръб и объркване се оказа изтощителна, както и така добронамерените съседи и приятели на баща ми. Постоянно се отбиваха да предложат кутии с готвена храна и съболезнования. Хладилникът беше зареден с ястия, но аз нямах апетит, нито пък нещо ново, което да добавя към все същите познати разговори. Или поне нищо, което бих изрекла на глас.
— … той беше добър човек…
Добър човек с голяма тайна.
— … сега е с майка ти…
Майка ми знаела ли е за дъщеря му?
Мисълта сграбчи сърцето ми в лапите си и не го освобождаваше. Или и двамата са крили от мен, или тайната е била само на баща ми. Никоя от двете възможности не ми допадаше, така че вместо да се фокусирам върху „ами ако“ и въображаеми сценарии, взех си почивка от сортирането, избутах настрана емоциите и се заех с нещо полезно — проучване.
В писмото на баща ми се посочваше, че му се е родило момиченце, което означаваше, че все някъде раждането беше документирано. Набрах на лаптопа си „Удостоверения за раждания в Япония през 50-те години“, а после прегледах излезлите резултати.
Американското посолство не пазеше архив на удостоверенията за раждане или нещо друго. Според Бюрото по правни въпроси в Токио всички удостоверения за раждане на чуждестранни граждани бяха завеждани по градове, но не се пазеха за постоянно. Дали през петдесетте години бебе е било приемано за гражданин?