Като отделих очи от екрана, беше изтекъл час, а единственото научено беше, че по онова време Япония не е имала система за класиране на информация. Поне не в традиционния смисъл. Семействата следяха ражданията и кончините посредством нещо, наречено косеки, но без пълното име не можех да отправя запитване.
Сърцето ми се сви. Не разполагах дори с името на майката, а единствено с прякор, използван от баща ми в писмото — Щурче. Що за име беше това? Начумерих се. Що за име беше Хаджиме? И защо татко беше подписал писмото с него?
Стиснах здраво очи и разтрих слепоочията си. Какво пропусках? Знаех местонахождението на базата от годините на службата му във войската. Ами тяхната база данни?
Започнах да пиша на клавиатурата. Ако баща ми е имал дете, докато е бил в редиците им, актът за раждане би присъствал в досието му. Щраках върху линк след линк, докато не открих верния сайт, точното подразделение, а после прегледах зададените въпроси и отговорите им.
Като най-близък негов роднина можех да изискам досието му, но не онлайн, тъй като датата му на уволнение предварваше срока за архивиране с две години. Чакаше се шест до осем седмици и бяха нужни няколко документа: националния му осигурителен номер, вида въоръжени сили, срока на служба и копие от смъртния му акт — всички налични. Залових се за работа.
Издирих документите в кашона с архива, направих копия, които да изпратя по пощата на сутринта, и тъкмо попълвах данни, за да платя таксата онлайн, когато будилникът на баща ми зазвъня от спалнята. Беше го нагласил да му напомня да си вземе вечерните лекарства и аз всеки ден натисках бутона, но не прекратявах повторното звънене. При нагласена аларма всеки ден бях принуждавана да вляза в стаята му, за да я изключа. Беше един вид начин да се подготвя за предстоящата тежка задача — да сортирам най-личните принадлежности на баща ми.
Следвайки непреставащото бипкане, аз си проправих път през лабиринта от кашони и контейнери, които бях струпала в спалнята на татко — единственото помещение, което още не беше пипвано, — хванах шнура и дръпнах. Дигиталният дисплей на часовника угасна.
Втренчих се в него.
Беше ми ясно, че е време да се справя с тази стая.
Прехвърлих поглед от часовника върху семейния албум със снимки до него на нощното шкафче. Взех го и седнах на ръба на леглото на баща ми. Евтиният класьор се разпадаше. Беше изработен от тънки самозалепващи се страници картон с прозрачно предпазно фолио отгоре. Ето ни и нас, малкото ни семейство от трима, избледнели, пожълтели и запечатани на страницата. И аз бях единствената останала.
Или поне така вярвах.
Мисълта не спираше да ме човърка. Все едно фактът, че баща ми имаше друга дъщеря, ми беше отнел нещо. Не беше така, защото аз го имах за себе си. На всяка фотография беше запечатан животът ми, изпълнен с обич. Прекарах върха на пръста си по кадър, уловил момент от Малката лига. Баща ми беше мой треньор както на терена, така и извън него. Служеше си с илюстрации от играта, за да ми преподава житейски уроци.
Уморена ли си? Продължавай напред.
Победата е от значение, но как ще победиш, е дори по-важно.
Ти си изключителен питчър, стабилна на втора база, но не така бърза при преминаването от база на база. Познавай силните си страни.
Да познавам силните си страни… Не познавах дори него.
В съзнанието си не спирах да приравнявам онова, в което вярвах — добър баща и добър човек, — с онова, от което се боях — мъж, изоставил бременна жена и обърнал гръб на детето си. Не желаех да вярвам в това. Татко не би постъпил по този начин. Взрях се в снимката му на път да се разплача. Истината беше, че вече не бях сигурна.
Затворих албума с ясното съзнание, че той не съдържаше отговора. Прехвърлих се на скрина му в издирване на нещо, което го съдържаше.
Най-горното чекмедже беше пълно с картички за рождени дни и годишнини. Няколко от мен, но повечето от майка ми — нито една от Япония. В следващото чекмедже имаше тениски, в друго се съдържаха чорапи и бельо, но на дъното на последното лежеше бежов пощенски плик. Втренчих се в него с препускащо сърце, повдигнах го предпазливо и освободих кръглия клипс.
Вътре се съдържаха талонът на кадилака и застрахователни документи, неща, които щяха да са ми нужни, но нищо повече. Прибрах ги в кашона с надпис „Архив“ и изпуснах въздишка на разочаровано облекчение.
Изправих се пред дрешника на баща ми, опрях ръце на кръста си и поклатих глава, изумена от количеството вещи, които беше натъпкал вътре. Зърнах бейзболната му фланелка с „Тайгърс“, свалих я от закачалката и я нахлузих върху моята блуза. Увисна безформено, но ме утеши да открия нещо неосквернено.