Прехвърлих останалите му дрехи, проверявах джобовете на всяка, преди да премина на следващата. Повечето не бяха обличани от цяла вечност и някои още бяха с етикетите. Рафтът отгоре беше запълнен със зимни пуловери и разнородни кутии. Надигнах се на пръсти, за да достигна една кутия от обувки и бутнах при това няколко други. По пода се разпиляха черно-бели изображения.
Фотографии от времето на баща ми във флота.
Имаше снимки на кораба му в пристанището и на екипажа, строен на палубата. Момчета още. Нечий син надалеч от дома за пръв път. Нечий любим от гимназията, обещал да пише. Някой, пожелал повече от живота, предлаган в малкото градче. Прехвърлих снимките и забелязах, че баща ми беше записал фамилиите им: Валънтайн, Елиът, Уест, Спейн.
Ами ако въведях имената в сайт за издирване на стари другари от флота? Ако тези хора бяха живи, помнеха или бяха достъпни онлайн, беше възможно да хвърлят поне малко светлина върху случилото се. Изстрел напосоки, но си струваше да проверя дали ще потвърдят, че подозираното от мен е истина — че баща ми е узнал за дъщеря си много след като е отпътувал и не е можел да се върне. Може би не е бил сигурен дали бебето изобщо е негово?
Открих онлайн няколко статии, които засягаха темата. Носеха заглавия като „Окупационни бебета“, „Вражески бебета“ и „Поствоенни проститутки пан-пан“ и всяка повдигаше различен въпрос.
Дали е възможно бебето да е било уловка баща ми да бъде прилъган в брак? Дали момичето, на което е написал, е приятелката от историите му, или някое друго? Със сигурност някой от флотските му другари е знаел, но колко ли от тях са останали?
И разбира се, присъстваше снимка на баща ми. Здрасти, татко.
С гъстата си тъмна коса, пригладена назад, той беше типичното хлапе от постер от петдесетте години. Широката му усмивка издаваше прекалената самоувереност, присъща на младостта. Трябваха му само кожено яке и мотор, които да заменят униформата. Сподавих смях през бликналите сълзи. Нищо чудно, че мама е примряла по него.
Имаше няколко снимки с изгледи, надписани „Хонконг“, „Китайско крайбрежие“, и няколко, отбелязани с „Япония“ — колоритния Портал на доброжелателството в Йокохама, улични търговци, предлагащи различни стоки и красива жена, облечена изцяло в бяло. Кожата на ръцете ми настръхна.
Казвал ли съм ти някога защо бях там?
Да беше видяла роклята на булката.
Беше кимоно.
Приближих снимката към лицето си. Жената беше свела брадичка надолу, така че не различавах ясно лицето й, но начервените й устни, натруфените дипли на многопластовата тъкан и украшението на главата й във форма на полумесец крещяха церемония.
Значи баща ми наистина е присъствал на японска сватба?
Свалих ръце в скута си, но не пусках снимката. Макар открай време да знаех, че историята на баща ми за Великото разделение съдържа зрънца истина, за останалите никога не се бях замисляла.
Сега щях да го направя.
Глава 15
Япония, 1957 г.
Влажният въздух целува бузите ми, докато Майко ми помага да сляза от верандата й. Нощта се е спуснала над селцето от малки къщурки и го е завила с черния си плащ, но оранжевото западно небе се задържа на хоризонта и наднича любопитно.
При нормална церемония булката и младоженецът са предвождани от неомъжена Шинто и се сформира ритуално шествие. Но след като родителите ми не участват, забравяме за тези традиции.
Майко ме държи за ръка, но очите ми са привличани от далечна светлина. Като завиваме след последната къща, аз ахвам. Хартиените фенери, които изработихме, обточват цялата пътека и златисти сфери осветяват дърветата също като жълти хотару, светулките, гъмжащи след юлските поройни дъждове.
Главата ми също гъмжи от мисли. Омъжвам се. Ще ми се Окаасан да беше останала. Усмихвам се и плъзвам ръка по нейното широмуку, за да усетя богатата текстура под върховете на пръстите си и да запазя връзката с нея.
Мотивът от пластовете бели пера от органза придава на дрехата пълнота и й вдъхва живот. Късите и дългите бодове коприна, вшити в тъканта, допълват разкоша й. Брокатеното оби е обкантено с тънка панделка в алено и сребристо, която съответства на аранжировката от цветя, вплетени в косата ми.
Никога не съм се чувствала по-красива, нито пък съм била така нервна.